След здрача в края деня –

когато лампите гаснат,

летните мигове се топят,

щурците проглушават всичко отвън,

а сърцето ми гасне,

гасне,

гасне по теб,

сякаш удавено в залеза на юни,

тогава ми хрумва да питам –

дали задушно е времето вън,

или е от времето вътре в гърдите ми,

което се измерва само в тягостните

последни секунди на момента,

в който ще се доближиш до мен,

из въздуха ще се усети аромат на бор,

и на мента, и на одеколона ти,

все ухания, заради които треперила съм

в очакване, и същите, заради които сега

треперя в отхвърляне,

ще си близо,

по-близо, отколкото някога

било е лятото –

и когато докоснеш

с топли устни – студеното ми сърце,

в рязката смяна на температурите,

ще усетя зимата

и какъв точно е

вкусът на последната

ни целувка,

и дано тогава да чуеш,

с устни отделени от моите,

че щурците отдавна са заглъхнали,

и лято не е било в гърдите ми,

от предишния юни.