Аз разбирам, приятели,
че положението е важно,
и че и несполуките,
и бедността, и оскъдността,
и мизерията често
ти разбиват сърцето.
Също научих обаче
пак по нелек път,
колко по-важно е в края на деня
да има някой, да се смее на теб,
и на себе си,
на конспирациите
за ваксините,
на ковида примерно,
на скъсаното на чорапа ти,
залепеното дистанционно,
немодерния ти телевизор
с пет пукнати пиксели,
прогизналата ти обувка
и лекьосаната фланелка;
някой, който да дойде
с моментно лепило,
греяно вино,
ролка лейкопласт
или
незабавни вицове
от стари вестници,
да те прегърне,
да ти каже, че всичко ще е наред,
само заради думите му да стане
и така да залепи онези
парченца, които светът
се е опитал да събори
с въртенето си.
Сега си представете
вместо един такъв,
да имаш двама,
или трима,
или цяло семейство,
твое и негово
продължение.
Какво клише е,
една-единствена дума
да събира цялото
богатство на света.
Други важности,
значимости,
постижения няма.
В края на годината
всичко се свежда
до Коледа
и не толкова до това
с какво е отрупана
масата или елхата,
а до това сърцето…
сърцето колко
е пълно,
приятели,
и това да имаш
при кого
да отидеш,
когато
останалото се срутва.
