Отвъд искрящите светлини на висящите полилеи, покрай завистливите дами с почти настървен блясък в очите, скрил хилядите им недостойни усмивки, и точно след мъжа, който им се кикотеше с червендалестото си лице, стоеше фина млада дама, която държеше чаша просеко в лявата си ръка. Тя стоеше до балкона на скъпото имение и смело отпиваше от питието си. Един от сервитьорите по-рано ѝ беше препоръчал да дегустира колекцията от стари и доста скъпи вина. Но за нея това не означаваше нищо. Не ѝ даваше нищо. Просекото беше ароматно, а тук до балкона беше тихо.
Тя огледа залата придирчиво и се зачуди дали срещата ѝ щеше да се опита отново да ѝ досажда. По-рано през седмицата, когато младата ѝ, бъбрива колежка, беше разбрала, че ще посреща Нова година сама, беше настояла да ѝ организира сляпа среща с напълно непознат. Разбира се, тя се беше оказала тотален провал, затова и сега, в последния час преди полунощ, тя горчиво съжаляваше, че беше склонила да я убедят в подобно безумие. От този тип, които тя не предприемаше, защото знаеше колко рядко се случваше някой истински да я впечатли. Надсмя се на наивността си и пресуши чашата си. Тъкмо реши, че е време да приключи вечерта, когато към нея се приближи висок чернокос мъж в класически черен смокинг. Пренебрегваше правилото да не задържа погледа си върху непознати, когато непознатите го правиха първи и идваха към нея с целеустремена крачка и две чаши просеко.
- Здравей. – усмихна ѝ се той и тя забеляза очарователна трапчинка на дясната му буза.
- Познаваме ли се? – предпазливо попита тя, въпреки че какъвто физиономист беше, нямаше шанс да забрави някой, с когото е прекарала повече от десет минути в активен разговор.
- Цък. – лаконично започна той и допълни, подавайки ѝ едната чаша с просеко. – Ако, разбира се, не броим това, че те наблюдавам как стоиш сама в последния половин час, разглеждайки залата, и уверено твърдя, че научих това-онова за теб.
Какво беше казала за лесното впечатляване по-рано? Връщаше си го. Току-що някой – привидно любопитен, интелигентен и видно, твърде видно привлекателен – беше успял да грабне интереса ѝ.
- Нека да чуем. – подкани го тя и взе чашата, която ѝ подаде. Беше номер пореден.
- Обичаш просеко. – започна непознатият, а тя завъртя очи в отегчение. Той се засмя и продължи. – Трябваше да започна на сигурно. Та, обичаш просеко и това да останеш сама, пред това да споделяш времето си с неприятна компания. Не понасяш хората на това събитие, но обожаваш да ги наблюдаваш и да се чудиш колко още могат да ти се покатерят на нервите. Предизвикваш – и тях, и себе си. А погледът ти, нажежен и издайнически, – той ѝ кимна – сам стопява ледовете на красотата ти.
Той изнесе напред чашата си за наздравица, а тя я прие с впечатлен израз на лицето си. Е, със сигурност беше познал, но пък едва ли беше трудно да се разчете безизразното лице на жена, която прекарваше последния час нас годината в собствената си компания. И въпреки това, беше добър. Изказът му беше добър. Маниерът. Парфюмът.
- Психолог? – повдигна вежди въпросително, но той поклати глава. – Експерт по езика на тялото? – той завъртя дясната си длан в жест „горе-долу“. – Бизнес коуч?
- Бинго. – непознатият се усмихна широко, разкривайки подредени зъби и нейните разхвърляни мисли. – Справи се добре.
- О, бих казала, че съм се изложила. Трябваше с това да започна. Та, какъв друг може да си, в зала пълна с бизнес снобари. Може би половината от тук имат нужда от терапия.
- Само че не го наричаме терапия. – поправи я той, отпивайки от просекото си. – Ммм, твърде е сладко за вкуса ми.
- Произведение на изкуството. – лаконично го поправи тя и отпи. – В него се борят и мекотата, и режещата свежест, и ароматите за надмощие. А издигащите се балончета – тя повдигна чашата и се вгледа в нея – възхитителни за сетивата, но траят секунди. Също като щастието, не мислиш ли?
Той замълча и задържа погледа си върху нея – настойчиво. Вперил поглед в очите ѝ, отпи бавна глътка от просекото и нареди на непцето си да усети думите ѝ една по една. Този път беше по- различно. Думите ѝ му добавяха привкус. Тя добавяше. Нещо в нея му подейства.
- Тъкмо, когато си мислиш, че вечерта е изгубена... – прошепна той, по-скоро на себе си. – Мога ли да те поканя на танц?
- Уви, не танцувам. – засмя се звънко тя и поклати глава. – Тъкмо, когато си мислиш, че вечерта е спечелена.
Двамата се засмяха.
- Е, непознатѝ, защо празнуваш сам?
- Може би е редно да кажа, че работя, за да не ме помислиш за част от групата на всички тези снобари, които толкова не харесваш. – смигна ѝ той. – И ще го направя, без да лъжа и да лицемернича. Не понасям тези хора.
- Но разчиташ на света, който основават.
- Той ме поддържа.
- Просто едни парадокси. – замислено отвърна тя и отпи от просекото си.
Той последва жеста ѝ, докато мълчанието продължи да изпълва пространството по между им. Не беше принудено, нито неудобно. Очите ѝ отпиваха от питието и от погледа му. След малко той вирна брадичката си към нея и поканително я попита:
- Искаш ли да излезем отвън.
Тя кимна с половинчата усмивка и видя как той грабна бутилката просеко от най-близката коктейлна маса. Засмя се, уви се плътно в шала си и точно, когато се завъртя на пръсти,усети как ръката му се плъзна по сатенената материя на роклята ѝ. В мястото между талията ѝ ханша ѝ. Не беше студът това, което я накара да потрепери.
Той я съпроводи към балкона и двамата вдишаха декемврийския въздух, наситен с аромат на борови иглички и предопределеност. Облегнаха се на железния викториански парапет и загледаха напред в нощното небе. От тук, през деня спокойно можеха да се видят лозята, които раждаха плод през лятото и високите планини вляво от тях. Сега нощта беше тиха, тъмна и носеше някаква тайственост.
- Е, страннице, новогодишната вечер е. Имаш ли списък с резолюции? – попита я той, доливайки просеко в чашите им, оставяйки бутилката на малката маса.
- Само една – да правя неща, от които се страхувам. – тя отпи и се поправи. – Да правя нещо, което ме плаши.
- Изглеждаш интелигентно и обрано. Така сякаш се познаваш достатъчно. Сигурно знаеш кое е нещото, което най-много те плаши и което искаш да коригираш в себе си.
- Разбира се. Повече ми се иска да си позволявам да чувствам, да бъда не само впечатлявана, но и впечатлена. И да мога да задържам – и чувството, и човека, и себе си в такава светлина.
- Кога за последно се почувства така? – попита я той, но не отделяше погледа си от нейния.
- Преди секунди. – предизвикателно задържа погледа му. – В момента.
Непознатият отклони погледа си от нейния, за да се засмее тихо и да повдигне главата си. Пресуши просекото си и остави чашата си, където остави бутилката преди малко. Приближи се към нея и нежно ѝ отне чашата. Направи още една крачка и сега тя беше принудена да повдигне главата си, за да не наруши контакта си с него.
Дишането ѝ се накъса. Сякаш с приближаването си, той отнемаше от кислорода пред нея. Тя облиза устните си, а очите му се изместиха от очите ѝ, към устните ѝ, към езика ѝ и той въздъхна. Едвам удържайки контрола си, нежно постави ръка на тила ѝ и сега разстоянието по между им беше толкова миниатюрно, че носовете им почти се докосваха.Тя притвори очите си и постави ръце на гърдите му. Под досегът ѝ усети твърдостта на мъжеството ѝ и нещо в нея се пречупи. Нещо голямо, нещо огромно. Нещо толкова бегло познато, че почти не помнеше дали ѝ се беше случвало.
Не вярваше в любовта от пръв поглед, нито в страстта от пръв поглед.
Не вярваше изобщо в съвсем първите романтични неща, между съвсем непознати.
Но това, в което вярваше, в момента потъваше в нечовешкото желание да вкуса устните му.
Тя се предаде на инстинкта си и го целуна. Простена в устните му, отпивайки аромата на прощалното просеко. Той плъзна ръцете си от тила ѝ до врата ѝ и нежно го стисна. Хищникът, който се оформяше в гърдите ѝ почти изплака от дразнението, и я накара да превърне бавната, колеблива целувка в продължителна и дълбока. Не беше целувана така. Не помнеше да ѝ е парело под досега на някой друг преди. Всъщност се чувстваше съвсем неопитна, недокосвана.
Сякаш новогодишната ѝ резолюция вече ѝ се случваше.
Непознатият повдигна брадичката ѝ, завъртя я към стената и опря тялото ѝ в нея. Направи пътека от яростни целувки по врата ѝ, стисна гърдите ѝ и се приближи толкова плътно в нея, че тя усети ерекцията му. Някъде долу, под тях, всички онези посредствени хора се подготвяха да броят последните секунди на годината, докато тя броеше последният път, в който притежаваше тази първа емоция за себе си. Някъде долу, скучната ѝ среща вероятно все още търсеше начин да достигне до нея, докато тя се чудеше дали може да достигне кулминацията само от нечие докосване.
И точно когато се замисли докъде можеше да му позволи да стигне на този тесен балкон, в това великолепно имение, някъде отблизо и в същото време далече, някакви хора започнаха да отброяват.
Десет...
Девет...
Осем...
На едно заваляха фойерверки във въздуха и пръснаха светлина наоколо. Двамата бавно прекъснаха целувката без да се отръпват един от друг. Някакви хора се приближаваха към вратата на балкона. Непознатият я взе в ръцете си и я прегърна плътно, измествайки с нежност следите от възбудата. Учудващо комфортно. В ръцете на непознатия. Така се чувстваше в първите секунди на новата година.
- Честита нова година. – наклони се той към нея и ѝ подшушна. – Знаеш ли, все още не знам името ти?
- Тереза. – подшушна му тя обратно. – А твоето?
- Павел.
- Честита нова година, Павел. Ще споделиш ли твоята новогодишна резолюция?
Павел се поколеба и на нея не ѝ се стори, когато нещо в тялото му помръкна. Сякаш се промени.
- Да успея да се докажа в Щатите.
Тереза почти ахна, когато си даде ясна представа, че този човек беше дошъл изневиделица и също толкова бързо щеше да си тръгне.
- Заминаваш скоро?
- След три часа. – кимна той. – Нает съм на работа в една корпорация. Всъщност изпълнителният ѝ директор е някъде тук в залата.
Нежеланието ѝ да продължи разговора може би си пролича, когато тя се отръпна от него. Разочарорванието беше по-голямо отколкото бе очаквала. Най-бързо сбъдналото се и провалило се новогодишно желание беше нейното. Заживяло в най-краткото време между две съседни години.
- Надявам се да успееш да изпълниш резолюцията си. – Павел сякаш беше прочел мислите ѝ. – Със сигурност...
- Не завършвай с това, че го заслужавам. – довърши тя вместо него. – Е, благодаря ти. За това, че преобърна преживяванията ми тази новогодишна вечер.
Шумотевицата от хора и наздравици около тях се усилваше и цялата топлина на вечерта отиваше по дяволите. Студът се просмукваше през кашмирения ѝ шал, а балончетата, които я пазеха вече се бяха спукали.
- Съжалявам. – отвърна Павел и кимна. – Може би догодина, когато се върна...
- В резолюциите ми не е да вярвам на „може би“. Не се притеснявай. – прекъсна го тя, грабвайки бутилката с просеко. – Такъв е вкусът на насладата от живота. Възхитителен за сетивата, но трае секунди. Също като щастието, не мислиш ли?
Усмивката му беше последното нещо, което той видя, преди тя да му обърне гръб и сатенът да затанцува по извивките на тялото ѝ.
Списъкът с гости.
Щеше да го провери, когато догодина се върнеше на същото място.
Дотогава имаше просеко.
