-        — Ще се срещнем! – прошепва ми с такава предопределеност, че същността ми потрепва. Онова, което почти прилича на гласа му, задържа вниманието ми, докато всичко в мен гори. Усещам силата на собственото си блестене и се страхувам, че може би това е моментът, в който безвъзвратно ще го изгубя. Не познавам съществуване без него. Не знам коя съм без него. Изобщо всичко това има ли продължение без него? Искам да го питам толкова много въпроси и се обвинявам, че така и не го направих. Та ние споделяхме цяла вечност. Може би ни остават минути заедно, секунди, стотни...

-       — Как може да си толкова сигурен? – ако можех да крещя, в момента правех го, в отчаян опит да раздера космоса, само за да го накарам да си спомни за нас. Да ни даде знак, че не е забравил за нас и любовта ни. Тази вселенска, вечнобъдеща любов.

-       — Защото те усещам във всеки мъждукащ атом по себе си. Макар да си на стотици километри от мен, винаги си била по-близо до сърцето ми, отколкото самият себе си съм се усещал. Та ти си повече моя, отколкото аз съм свой. Така сме направени, звездичке, Вселената така ни е избрала. Дори и разделени, пак да се събираме.

Ако можех да плача, в момента щях да валя. Ако можех да тичам, в момента състезавах се със себе си, за да стигна навреме. А само ако можех да прегръщам... Цял живот прекарах в копнеж да се докоснем.

Ала ръце нямаме. Нито можем да помръднем.

Вместо да се доближим преди сбогуване, отдалечаваме се.

Аз съм тук преди да изгасна. Все пак само звезда съм.

-        — Обещай ми, че няма да ме забравиш. – прошепвам повече на себе си, отколкото на него. Усещам как молекулите по съществото ми все повече парят. Почти са стигнали до пръсване. Последният страх, че срещата с неизвестното ми предстои, се сграбчва за мен и ме кара да се разпилея. Или може би вече изчезвам.

-         — Ще ти обещая друго. Обещавам ти, че дори и да те забравя, ще те намеря в следващия живот и ще науча за теб. Ще те припозная. Ще си спомням за теб и пак ще заживея в теб. Докато и той спре да съществува.

-        — Какъв е точно той, звездичке? – питам го, когато усещам как започвам да пропадам. Да залязвам.

-        — Говорили сме за това. Може би ще блеснем в друга галактика. Може би ще опознаем границите на Вселената. А може би, ще сме толкова заслужили любовта си, че дори ще можем да я докоснем. Да се докоснем. Да се усетим и един до друг, не само един в друг. Звездичке, чуваш ли ме?

Питам я, но вече знам, че няма да ми отговори. Виждам я как светлинките ѝ бавно, малко по малко, угасват. Виждам как залязва и как светлината ѝ става част от тъмното, вселенско небе. Усмихвам се, когато я виждам как пропътува някъде надолу сред планетите. Тъкмо се запитвам какво ли наистина ѝ предстои, когато усещам как съществото ми започва да гъделичка. Да пари. Да се подготвя за същото пътешествие.

Истинска форма на неукротимо щастие засяда в мен, когато към края осъзнавам, че всъщност съм бил прав. Че няма да съществувам без нея, че винаги ще я намирам. Не се страхувам да изгасна. Произнасям го, надявайки се да ме чуе някъде там. Където тя пристига, за където аз тръгвам.

Вселената така ни е направила.

Винаги да осветяваме пътя си един към друг.  

Обещавам си все някак да вярвам, да си припомня.

Във всички галактики, във всички животи,

в стотици измерения и светове,

във всяка форма на съществуваща реалност,

да я намирам.

 

Винаги да я намирам.

 

Преди да изгасвам.