С теб все си играем

на криеница със слънцето,

отгоре надолу

смехът ни се надбягва

по хоризонта,

отеква в пухкавите облаци

и се раздипля

като розова дантела

по небосвода.

Колко замечтани погледи

отдолу нагоре

се блъскат в нас,

докато се борим

да приличаме

на някакво щастие.

Причина

да го наричат

вечната романтика.

А за мен ти си изгрев,

пропукващ тъмнината,

отвътре навън,

а за теб съм залез,

и загасям светлината

отвън навътре.

Истината знаем е друга –

любовта ни загива

в прелюдия от цветове,

много преди да се е родила.

Завинаги е

празното шкафче

в училищен коридор,

приютявал чужди дрехи

в обожаван парфюм;

завинаги е

отключеният катинар

на възлов мост,

чийто ключ забравихме

да глътнем

заедно с обещанията си;

завинаги е

изтърканата винилна плоча

уморена от прискърцане

на едни и същи празни песни

в още по-празен

тавански апартамент;

завинаги е

счупената кристална чаша

в два следобед

и мокетът пропит в червено

сподавения смях

и удавените сълзи.

завинаги е

едно единствено здравей

заклещено в

милиони сбогувания.

Чуваш ли щурците?

Завинаги е просто

илюзия.

Помня,

когато късно вечер

се появявах пред вратата ти,

с насинено сърце

и бутилка уиски,

молех с очи

отчаянието ти

да се сгуши в отчаянието ми,

и то ми кимваше,

а аз наливах,

за да забравя,

че любовта с теб,

и от теб – ще е измислица,

че от липсите,

най-много липсвал си ти,

че тялото ми

е единственото,

което ти остава да боготвориш,

след като вътре в него

всичко натроши –

остави между нас,

само прах,

празни чаши,

от отхвърляне страх.

Но прегръщахме се –

аз обезличена, ти освирепял

и разсъблечена в пика си,

чаках да ме сложиш на пиедестал.

Само за момент, нали,

а после слизам,

после нямам те,

и тръгвам си,

опиянявам се,

че и така, ще съм

достатъчна,

за да съм обичана.

Помня,

когато рано сутрин

те напусках –

олюляна от идеята, че

за последно е.

После

години наред –

смучките на врата ти

оставяха напомняне,

че така и не си тръгнах.

Ти си вик,

раздиращ дванадесет и половина,

вик-заблуда сутрин ли е,

вечер ли, то времето спира,

когато те има.

Гърбът ти извива се

като върба

между дланите

на ръцете ми

и шиба

пръстите ми,

шиба кожата

до нозете ми,

хем си фина фиданка,

хем непоклатима,

непоколебима.

Свалям презрамка

по презрамка

и рискувам

да те изрисувам

с устните си

между устните ти.

Не стига ми –

опияняваш ме,

заливат ме,

парфюмите.

Страстта ти - 

разклатѝ

всичко

в мен до основи,

накара

езикът ми

да трепери, да се моли,

да търся екстаза

вместо вечери

и не пропусна,

да пропуснеш

всичките ми бариери.

Вече е шест и половина,

че е сутрин съм наясно,

само че леглото е тясно,

макар, че вече е празно,

и не побира

всичките парчета,

на които разпиля

душата ми.

За вечер.

Не те обичам вече,

отдавна не обичам

и съм те изтрила

от тефтерите с номера

и съм те лишила

от присъствие в албумите,

не задавам за теб въпроси,

не питам никого с кого си,

и честно

времето помага ми,

защото заличава ни –

и спомен по спомен

пропукват се,

и не помня

коя наричаше нашата песен,

нито защо се разделихме

през онази есен,

и знам,

че ми отне време,

дълго време,

да излекувам

сърцето си от тебе.

Та, не те обичам вече,

отдавна не обичам,

единствено понякога,

когато гледам небето,

заклевам се,

че то прихваща

същото синьо

като очите ти.

А моите затварям ги.

Издишам и –

не,

не те обичам вече. 

Познавам септември

по прегърбените

скелети на слънчогледите,

които някога,

неотдавна

цъфтяха в слънчево

щастие.

Сега бездиханно стърчат

и злополучно

връщат

призрака на лято,

което живееше

само за нас.

Есента се е шмугнала нощеска между колебливите дни на септември и се е свила на кравай пред прага на вратата ми. Клоните ѝ тракат по капандурите, а тя се вие между тесните им улеи. Оповестява ми, че е пристигнала. Призори с първия хлад на вятъра. И започва да разхвърля листата си – закача ги по прозорците, изсмуква зеленината от краищата им, в безпощадното си желание да унищожи в тях всяко последно напомняне на отминалото лято.

            В безпощадното си желание да унищожи всяко последно напомняне на теб.

            Отварям вратата и пред очите ми се редуват сезоните. Затварям ги и зад тях вече се редуват хора и разказите на излетелите и закъснелите прелетни птици. Една прекършена мисъл на непостигнато щастие засяда в ума ми. Улавям я. И аз ли лекувам нея, или тя лекува наивността ми, когато ми подсказва, че щом сезоните се връщат, хората вероятно също го правят. Та нали сме природа.

            Представям си какъв ли би бил, ако някога престъпиш пак прага ми. Ако някога пак съдбата ни срещне, събере обещанията ни заедно с променените ни сърца. Ще остане ли любовта същата?

            Студът се усилва сякаш иска да изпревари отговорите на сърцето ми.

            Вероятно иска да довее категоричното напомняне, че винаги ще се връща, за да ни превръща в празни надежди. Вдишвам дълбоко тъмната утрин и с тях поглъщам спомена на онези дни, които ухаеха на прясно окосената трева и росна лавандула. Онези дни, които ухаеха на теб. Онези дни, в които сглобявахме нас. Преди да рухнем като пясъчник.

            Разтресвам главата си.

            Ароматите на пукащите дърва в огъня, ябълковите сайдери и антиварните книги нахлуват в ноздрите ми и заповядват да изместят всичко предишно. Кимвам някак на себе си, обгръщам се в ръце и в желание да усмиря треперещото си тяло. Тези малки забележки ми подсказват, че вероятно преди да настъпи навън, есента е настъпила първо в душата ми.

            Съгласявам ѝ се. Време е за малко есен.

            Тя ще поправи хаоса от летния делириум.

            И тя нахлува отвътре навън. Закача умореното си слънце на ниските облаци, опиянява небето в сива меланхолия и профучава през всяка горска пътека. Измества жълтото на лятото и то вече не идва ни от слънцето, ни от нагорещения пясък. Жълтото е вече чисто злато.

            Усмихвам се.

            Предполагам в това има смисъл.

            Красотата на преходните моменти.

            Нашата вярна константа, независимо, че всичко се сменя.