Здравей,
Аз все още се нося в себе си.
Пиша ти, за да ти призная, че често ми пречиш да продължа. Да се изправя
срещу нови страхове, да опитам нови вкусове, да разбера най-накрая какво е
свободата да диша в теб. Знаеш ли, мисля, че го правиш нарочно. Толкова мразиш
нещо да приключва, да се износва и остарява, че се опитваш всичко старо да закърпваш.
Караш миналото да възкръсва, докато то си стои там необезпокоявано. Приключило.
Защо ти е да вдъхваш живот на отминали събития и хора?
Не се намира покой в местата, които носят умора.
Но разбирам те.
Опитваше се – да поправяш, да забравяш, да създаваш. Да се учиш, не от
друг, а от себе си. И макар да е изморително да плуваш срещу течението, ти
опитваше. Така и не си позволи да се поносиш, да се унесеш във вълнението. Та
за теб вълнението е да го извълнуваш напълно. Да изпиташ всичко бурно и пълно.
Е, изпита го.
Изпита се.
Животът – изпитът, изпи и теб.
Обърна силите в слабости и уплахът превърна в паники. Научи те, че този,
който много влага в погрешните места и неотказно се опитва да променя, често се
изгубва. И се чувства сякаш потъва, сякаш се изхабява, сякаш се самоунищожава.
Сякаш до удавяне се доближава.
Но волята е сламка и удавникът съзрява.
Удавникът съзрява нови хоризонти.
Грабва ги, целува ги.
Новите възможности доплува ги.
Сега само мога да ти благодаря, че си ги достигнала.
За да мога да съм от другия край на хоризонта. Спомням си и ръкомахам.
Грешките, страховете, неуспехите ... опитвам се да махам.
Затова, от другия край, поздравявам те.
Изпращам ти писмо в бутилка.
Озаглавявам го „До момичето, което бях“.
И тихо произнасям си:
„Прощавам ти“.
Приказките
винаги обещават,
че заедно
можем да получим
нашето
„и заживели щастливо“.
Но понеже приказките
не издават,
питам
"винаги ли да е
хубав краят,
трябва да сме
двама"?
Да беше като другите –
всеки делник, точно в осем да ме търсиш,
да знам как пиеш питието си, колко лед добавяш в чашата,
и колко пъти си готов да произнеш името ми,
само за да предизвикаш апетита си.
Да беше като другите –
да играем на въпроси и отговори докато се опознаваме,
да предполагам какви са и въпросите, и отговорите,
и, че такъв като теб вече познавам.
Да беше като другите –
предвидливо привлечен,
предвидливо въвлечен,
готов, разсъблечен,
без дори да съм опитвала да свалям
и грам от сърцето ти.
Да беше,
ала не си.
Идваш с уикенда, много след осем,
не задаваш въпроси, нямаш обноски,
не питаш, само чакаш да разкажа,
разтреперваш и палиш, да ти подскажа,
коя съм, какво мога да дам,
как очакваш за теб
да продам
сърцето си
грам
по грам.
За първи път ми е.
Да се боря за любов
- – безумие.
Различен си от другите.
Разделям те от другите.
Съществуваш ти, като друг
и
те.
- — Ще се срещнем! – прошепва ми с такава предопределеност, че същността ми потрепва. Онова, което почти прилича на гласа му, задържа вниманието ми, докато всичко в мен гори. Усещам силата на собственото си блестене и се страхувам, че може би това е моментът, в който безвъзвратно ще го изгубя. Не познавам съществуване без него. Не знам коя съм без него. Изобщо всичко това има ли продължение без него? Искам да го питам толкова много въпроси и се обвинявам, че така и не го направих. Та ние споделяхме цяла вечност. Може би ни остават минути заедно, секунди, стотни...
- — Как може да си толкова сигурен? – ако можех да крещя, в момента правех го, в отчаян опит да раздера космоса, само за да го накарам да си спомни за нас. Да ни даде знак, че не е забравил за нас и любовта ни. Тази вселенска, вечнобъдеща любов.
- — Защото те усещам във всеки мъждукащ атом по себе си. Макар да си на стотици километри от мен, винаги си била по-близо до сърцето ми, отколкото самият себе си съм се усещал. Та ти си повече моя, отколкото аз съм свой. Така сме направени, звездичке, Вселената така ни е избрала. Дори и разделени, пак да се събираме.
Ако можех да плача, в момента щях да валя. Ако
можех да тичам, в момента състезавах се със себе си, за да стигна навреме. А
само ако можех да прегръщам... Цял живот прекарах в копнеж да се докоснем.
Ала ръце нямаме. Нито можем да помръднем.
Вместо да се доближим преди сбогуване, отдалечаваме
се.
Аз съм тук преди да изгасна. Все пак само звезда
съм.
- — Обещай ми, че няма да ме забравиш. – прошепвам повече на себе си, отколкото на него. Усещам как молекулите по съществото ми все повече парят. Почти са стигнали до пръсване. Последният страх, че срещата с неизвестното ми предстои, се сграбчва за мен и ме кара да се разпилея. Или може би вече изчезвам.
- — Ще ти обещая друго. Обещавам ти, че дори и да те забравя, ще те намеря в следващия живот и ще науча за теб. Ще те припозная. Ще си спомням за теб и пак ще заживея в теб. Докато и той спре да съществува.
- — Какъв е точно той, звездичке? – питам го, когато усещам как започвам да пропадам. Да залязвам.
- — Говорили сме за това. Може би ще блеснем в друга галактика. Може би ще опознаем границите на Вселената. А може би, ще сме толкова заслужили любовта си, че дори ще можем да я докоснем. Да се докоснем. Да се усетим и един до друг, не само един в друг. Звездичке, чуваш ли ме?
Питам я, но вече знам, че няма да ми отговори. Виждам я как светлинките ѝ
бавно, малко по малко, угасват. Виждам как залязва и как светлината ѝ става част
от тъмното, вселенско небе. Усмихвам се, когато я виждам как пропътува някъде
надолу сред планетите. Тъкмо се запитвам какво ли наистина ѝ предстои, когато
усещам как съществото ми започва да гъделичка. Да пари. Да се подготвя за същото
пътешествие.
Истинска форма на неукротимо щастие засяда в мен, когато към края
осъзнавам, че всъщност съм бил прав. Че няма да съществувам без нея, че винаги
ще я намирам. Не се страхувам да изгасна. Произнасям го, надявайки се да ме чуе
някъде там. Където тя пристига, за където аз тръгвам.
Вселената така ни е направила.
Винаги да осветяваме пътя си един към друг.
Обещавам си все някак да вярвам, да си припомня.
Във всички галактики, във всички животи,
в стотици измерения и светове,
във всяка форма на съществуваща реалност,
да я намирам.
Винаги да я намирам.
Преди да изгасвам.
Да,
душата ми има
следи от употреба
и сърцето ми
доста е закърпвано.
Да,
наивността ми е изпочупена,
щом е щурмувана
от лъжи.
Да,
всеки копнеж съм
изстрадала,
затова, че само копнеж
е останал.
мечтала съм до
пръсване,
до възкръсване,
до скъсване –
на всички надежди
за хубаво бъдеще.
В нещастието
преструвала
съм се щастлива,
щастие съм губила
в нещастници,
научена в
погрешно време,
в погрешно място,
в погрешни хора
да търся любов.
Така и неразбрала
съм.
Губя любовта,
когато жертвам себе си.
Бих лекувала
отново сърцето си,
бих се давила в
сълзите си,
бих се борила със
себе си,
демоните си,
другите.
Бих преживяла съжалението
отново.
Бих изстрадала исканото
– неслучило се.
Бих била
благодарна на болката.
Не променям нищо.
Защото -
от всички хубави
неща,
които така и не
ми се случиха,
най-хубавото е,
че
ти
ми се случи.
Любовта ти
не беше достатъчна,
за да удържи
капаните на времето.
За любовта ми
не беше достатъчно,
да нарастне
с времето.
Достатъчно
в любовта ни
разминавали
сме
се
с
времето.
Ще се разходя сантиментър по сантиметър по тялото ти.
С интерес ще обходя кожата ти, линиите на вените ти, пътеките до сърцето ти.
Ще те слушам как разказваш истории - за белезите от детството и синините по лактите.
В усмивка ще целувам бръчките от щастие по очите ти.
Аз съм изследовател на красотата ти,
та тя цялата е околосветско приключение.
Ще посрещам изгревите с руменината на бузите ти,
ще ми ухаеш на пролет и ще сияеш така.
Ах, какъв звездоброй преживявам,
когато изброявам
с поглед
бенките по кожата ти.
Свързвам те в съзвездие.
Със звезди е -
Тайната ни още.
Че тялото ти е карта,
непознати пътища ме очакват.
Да ти открия.
Да те открия.
Истина е.
Най-обичам да се изгубвам нарочно сред теб,
само за да се намеря отново.