Тези дни

опитвам се да хвана времето

в шепи.

Протягам ръка

и стискам,

така отчаяно стискам,

със силата на детско желание

и макар да знам

че времето не съществува

материално,

пак усещам

как се изплъзва

между пръстите ми.

Досущ като пясъка

в стъкления часовник

в стаята на баба.

Преди осем

срещнах погледа ти

сред навалицата,

грабнах ръката ти

и хукнах.

По полетата с глухарчета,

по нивите, изпукали за жънене,

по моретата, през океаните,

до дълбините на съзнанието.

Познавах си усмивката,

същата, окачена на лицето ти,

познавах и трапчинките си,

които на дълбоко

се пълнеха със смеховете ти.

Колекционирах ги –

моментите на чисто щастие,

когато без граници, без план

аз превръщах се в теб,

а ти улавяше ме в капан.

Да обичам себе си такава,

каквато ме направи ти,

пулсираща и жива,

тлееща жарава,

и както често се шегуваше с мен,

че слънцето слязло е от хоризонта,

за да ми остане в плен. 

Преди осем лета и себе си имах.

И след толкова все още се връщам,

защото спомените за онези дни,

най-много ме топлят през зимата.

А зимата,

цяла година е.

Все още разказвам за теб.

Преструвам се, че си друг, разбира се.

Случаен минувач на улицата,

старец в автобуса,

приятел на приятел

от предишен живот

или видение

на стара циганка.

Не говоря за истините ни,

за миналото също - не,

та то никак не ми е отминало.

Премълчавам те

във всяко споделяне,

накъсвам те на пауза –

тире си в изреченията.

Само дето има дни,

в които по-силно те няма,

и по-често отсъстваш от мен,

и по-често присъстваш при нея,

и ми се налага, да те споделям,

за да не излъжа и себе си,

че съм истина.

Разказвам те

като приказка,

като предание,

от уста на уста,

кръщавам те

все с различни

имена

и никога не ти

позволявам

да звучиш

прекалено затрогващо.

Границата е тънка

от това да се издам.

По нея вървя внимателно

на пръсти, както го правихме

под моста на Аспарухово

и стъпвам леко с обещанието,

което ти дадох

през две и девета,

на кея с лодките,

до рибарските мрежи,

че ще пазя сякаш си молитва.

Още пазя го,

но не обвинявай морето

ако довее от някъде

история за някого,

обичан така пламенно –

аз съм била

и за теб съм разказала,

само името ти е друго,

такова, с което мога

да ти позволя да живееш,

заради другата.