Преди осем

срещнах погледа ти

сред навалицата,

грабнах ръката ти

и хукнах.

 

По полетата с глухарчета,

по нивите, изпукали за жънене,

по моретата, през океаните,

до дълбините на съзнанието.

 

Познавах си усмивката,

същата, окачена на лицето ти,

познавах и трапчинките си,

които на дълбоко

се пълнеха със смеховете ти.

 

Колекционирах ги –

моментите на чисто щастие,

когато без граници, без план

аз превръщах се в теб,

а ти улавяше ме в капан.

 

Да обичам себе си такава,

каквато ме направи ти,

пулсираща и жива,

тлееща жарава,

и както често се шегуваше с мен,

че слънцето слязло е от хоризонта,

за да ми остане в плен. 

 

Преди осем лета и себе си имах.

 

И след толкова все още се връщам,

защото спомените за онези дни,

най-много ме топлят през зимата.

 

А зимата,

цяла година е.