Все още разказвам за теб.

Преструвам се, че си друг, разбира се.

Случаен минувач на улицата,

старец в автобуса,

приятел на приятел

от предишен живот

или видение

на стара циганка.

Не говоря за истините ни,

за миналото също - не,

та то никак не ми е отминало.

Премълчавам те

във всяко споделяне,

накъсвам те на пауза –

тире си в изреченията.

 

Само дето има дни,

в които по-силно те няма,

и по-често отсъстваш от мен,

и по-често присъстваш при нея,

и ми се налага, да те споделям,

за да не излъжа и себе си,

че съм истина.

Разказвам те

като приказка,

като предание,

от уста на уста,

кръщавам те

все с различни

имена

и никога не ти

позволявам

да звучиш

прекалено затрогващо.

 

Границата е тънка

от това да се издам.

По нея вървя внимателно

на пръсти, както го правихме

под моста на Аспарухово

и стъпвам леко с обещанието,

което ти дадох

през две и девета,

на кея с лодките,

до рибарските мрежи,

че ще пазя сякаш си молитва.

 

Още пазя го,

но не обвинявай морето

ако довее от някъде

история за някого,

обичан така пламенно –

 

аз съм била

и за теб съм разказала,

само името ти е друго,

такова, с което мога

да ти позволя да живееш,

заради другата.