Аз разбирам, приятели,

че положението е важно,

и че и несполуките,

и бедността, и оскъдността,

и мизерията често

ти разбиват сърцето.

Също научих обаче

пак по нелек път,

колко по-важно е в края на деня

да има някой, да се смее на теб,

и на себе си,

на конспирациите

за ваксините,

на ковида примерно,

на скъсаното на чорапа ти,

залепеното дистанционно,

немодерния ти телевизор

с пет пукнати пиксели,

прогизналата ти обувка

и лекьосаната фланелка;

някой, който да дойде

с моментно лепило,

греяно вино,

ролка лейкопласт

или

незабавни вицове

от стари вестници,

да те прегърне,

да ти каже, че всичко ще е наред,

само заради думите му да стане

и така да залепи онези

парченца, които светът

се е опитал да събори

с въртенето си.

Сега си представете

вместо един такъв,

да имаш двама,

или трима,

или цяло семейство,

твое и негово

продължение.

Какво клише е,

една-единствена дума

да събира цялото

богатство на света.

Други важности,

значимости,

постижения няма.

В края на годината

всичко се свежда

до Коледа

и не толкова до това

с какво е отрупана

масата или елхата,

а до това сърцето…

сърцето колко

е пълно,

приятели,

и това да имаш

при кого

да отидеш,

когато

останалото се срутва.