Изкъпах те в смисъл,

със мисъл допълвах пропуските,

а ти не пропускаше да

оцветиш празните пространства.

Съединяваше парчетата,

превръщаше ни в картина

и в ръбчетата очертанията,

дебнеха преодолените граници.

Аз бях там,

където свършваше ти

и цветовете ми

така се преливаха,

в твоите се преливаха,

че изливаха

на целия бял свят

огромната пищност,

която държахме в душите си.

Засия всичко наоколо

извика дъгата,

и студът се стопи,

и зимата стана лято,

Не само светът лумна в нови багри

и пръски, и мотиви дори,

ние също

един до друг

бяхме изкуство.

 

Но както често се случва,

с годините то спира да чувства.

 

Едва диша.

 

И се превръща

в единственото преживяващо нещо

в студеносивите музейни зали.