Заклевам се, че се опитвах да те забравя.

Изкоренявах те от мозъка си

до последна мисъл в него,

изтърках те от кожата си,

усещанията на пръстите,

на устните,

до кръв прехапвах си езика,

за да вкусвам само болка,

не и теб.

Само че си пуснал корени,

навътре, толкова дълбоко,

след дъното на сърцето,

и си се врязал

измежду ребрата ми,

покълнал си в дробовете ми,

и всеки път щом дишам,

вдишвам и за теб,

създавам те.

Мразя те за това, което ми причиняваш.

Повече мразя себе си, че ти позволявам –

да се преструваш на цвете,

когато си плевел,

а аз късам венчелистчета,

без някога да знам

дали ще ме обичаш.