Здравей,

Аз все още се нося в себе си.

Пиша ти, за да ти призная, че често ми пречиш да продължа. Да се изправя срещу нови страхове, да опитам нови вкусове, да разбера най-накрая какво е свободата да диша в теб. Знаеш ли, мисля, че го правиш нарочно. Толкова мразиш нещо да приключва, да се износва и остарява, че се опитваш всичко старо да закърпваш. Караш миналото да възкръсва, докато то си стои там необезпокоявано. Приключило.

Защо ти е да вдъхваш живот на отминали събития и хора?

Не се намира покой в местата, които носят умора.

Но разбирам те.

Опитваше се – да поправяш, да забравяш, да създаваш. Да се учиш, не от друг, а от себе си. И макар да е изморително да плуваш срещу течението, ти опитваше. Така и не си позволи да се поносиш, да се унесеш във вълнението. Та за теб вълнението е да го извълнуваш напълно. Да изпиташ всичко бурно и пълно.

Е, изпита го.

Изпита се.

Животът – изпитът, изпи и теб.

Обърна силите в слабости и уплахът превърна в паники. Научи те, че този, който много влага в погрешните места и неотказно се опитва да променя, често се изгубва. И се чувства сякаш потъва, сякаш се изхабява, сякаш се самоунищожава.

Сякаш до удавяне се доближава.

Но волята е сламка и удавникът съзрява.

 

Удавникът съзрява нови хоризонти.

Грабва ги, целува ги.

Новите възможности доплува ги.

 

Сега само мога да ти благодаря, че си ги достигнала.

За да мога да съм от другия край на хоризонта. Спомням си и ръкомахам.

Грешките, страховете, неуспехите ... опитвам се да махам.

 

Затова, от другия край, поздравявам те.

Изпращам ти писмо в бутилка.

Озаглавявам го „До момичето, което бях“.

И тихо произнасям си:

„Прощавам ти“.