Искам да пристигнеш вкъщи

като дъждовете на юни –

някак ненужен,

уж непотребен,

неприличен,

небрежен.

Искам да влезеш с влажна коса,

полепнали дрехи,

половинчата усмивка

и да оставиш мокри стъпки

по пода, който току-що изчистих.

Искам да ме лъжеш, че си за малко,

да ме заблуждаваш, че ще си отидеш

със сезона, че ще ме оставиш луда и пияна.

Искам да се настаниш удобно на дивана,

докато дъждът навън е вече буря –

и да вървиш, и да гърмиш, и да беснееш

право към сърцето ми.

Остани на дивана – да те гледам

в неверие,

в някаква крайна почуда,

да си мисля, защо изобщо на душата ми

е нужно

такъв тип наводнение.

Дай ми минута, само минута,

за да грабна чадъра от коридора,

и после теб за ръката

и да те изведа навън –

ей точно там в средата

под дъждовните, начервени вишни.

Да ги оставим да капят по нас,

да правят ликьор в душите ни,

и да сладеят, и да се слеят

горчилка с горчилка

в телата ни.

Целувай ме.

Тук под дъжда, разцелувай ме.

И оставяй ме,

моля те, оставяй ме

за първи път да си мисля

как има и такива летни бури,

от които не можеш да се скриеш

с чадър.