Августина
15:51
Лятото пристига в края на август.
Не говоря за него като
нещо метафорично или поетично, нещо отбелязано в червените термометри на календарите.
Моето лято е съвсем истинско. Толкова реалистично, че протегнеш ли ръка, ще го
докоснеш.
Само че не се осмелявах да
го направя.
Нито досега, нито преди години.
Години, в които подред и наред имах възможност да догоня лятото, преди да хване
първия влак за септември. Преди да си тръгне с тъжните слънчогледи и да отлети
с лястовиците на север.
Север, защото юг може да е само тук.
Тук на тази плажна ивица, която
първа целува загорелите крака на лятото.
Лятото, което пристъпва
едвам.
Носи руси коси вместо лъчи
и се пази на сянка с плетена капела. Кожата му е изпотена от пътуване и загоряла
от бързане. Дантелата на дългата му бяла рокля се дипли и обгръща бедрата му
като бездиханни водорасли. Мидите висят в гривна на ръката му.
На ръката на момичето,
което виси като от хамак в сърцето ми.
И се олюлява в мен,
приспива ме, превръща ни в повече от летен щрих.
Защото е истинското лято.
Сега също като всяка друга
година, часовниците спират в седемнадесет и петнадесет на августовския следобед,
чайките замлъкват и се заклевам, че дори морето застива смирено. Целият бряг е
в очакване на нейните стъпки.
Целият ми бяг е в очакване на нейните стъпки, за да ми
покажат какво да следвам. Да ми кажат как най-накрая да стигна до нея, преди отново
да съм съжалил.
Излизам на светло и сините ми очи почти проплакват от
светлината. Олюлявам се от внезапната жега и момичето потъва в маранята пред
погледа ми. Падам на пясъка и протягам длан като дете към най-големия рапан на
пясъка. Приближавам го към ухото си и се моля да ми я назове.
И също като в сбъдната детска
приказка, рапанът проговаря.
Той пее песента на морето и солената
му вода ме пробужда.
Солената ѝ вода ме пробужда.
Изправям се и
виждам роклята ѝ, забравена в пясъка. Вълните я опияняват по брега, докато морето
целува кожата на завърналото се момиче.
Аз я гледам от
далеко с хлапашка усмивка. Не всеки ден виждаш лятното завръщане.
Тя танцува неуморно
из водата, докато слънцето не се удавя в косите ѝ, не потъва в хоризонта зад
гърба ѝ и не се превръща в спомен. Морският бриз започва да гъделичка тила на
врата ми, а първият хлад се промушва под ленената ми риза. Водата се затопля
под ходилата ми, плажът се опразва, жабите в близкия гьол като в оркестър
започват да квакат. Тъмносиньото постепенно се просмуква по небето, измества
всичко розово-оранжево от него и предупреждава за идващата вечер.
Точно тогава
лятото излиза от водата и открадва въздуха наоколо.
По-красиво е,
от когато си го спомнях.
По-красиво е,
от когато и да е било.
Сигурно е
така, защото за първи път, то ми се усмихва. Гледа ме със синьо-зелените си очи,
докато аз гледам капките по лицето ѝ и едва ли някога ще мога да ги преброя. Морето
сякаш стана по-вълнуващо.
По-вълнуващо е
и морето по нея.
Тя се
доближава до мен и плъзга ръката си по мократа си рокля. Редува да гледа. Очите
ми, устните. Устните ми, очите. В този кратък момент, в който събрах всичките
лета през живота си, никога преди не съм се чувствал по-жаден.
За погледа ѝ, преплетен
с моя.
И сякаш за да
опровергае това, за да опровергае всички лета, и всички мимолетни причини,
които имах да я чакам, тя накланя глава към мен и ме целува. Целува ме право по
устните и аз се превръщам в моряк, спасен от русалка.
Усещам колко е
влажна под устните ми и колко нежно милват миглите ѝ бузите ми. Усещам как се
губя в аромата ѝ – на кокос, и море, и на цялото звездно небе.
Откъсвам се от
нея часове по-късно.
Имам нужда да
дишам друго освен нея.
Имам нужда да
изтрезнея.
Отново се премрежва
погледа ми, когато я поглеждам. Тялото ѝ е настръхнало измежду пръстите ми.
Усмихва ми се на половина загадъчно, на половина дяволито, сякаш да ми каже как
винаги си е играла с мен.
- Помня те. –
изчуруликва тя пред лицето ми и се изправя – с мократа си коса, мократа си
рокля, мокрите си от целуване устни. – Ти най-накрая се приближи.
За първи път спирам
да дишам, но не защото не ми стига въздухът, а защото съм по детски захласнат.
- Помниш ме? –
промълвявам едвам. – Как така ме помниш?
- Разбира се,
че помня. Помня всяка зажадняла за обичане душа. – звънко се засмива тя. –
Всички чакате лятото, за да започнете да живеете. На теб ти отне повече време,
отколкото на всички други.
- И сега
какво? – объркано я питам пак.
- Ще разберем равносметките
до година. Всяко лято тръгвам с някого. И сами не знаем какво ще ни се случи до
следващото. – повдига рамене тя, грабва капелата си и се връща по пътя, по
който по-рано беше дошла. Сякаш вятърът не беше отнесъл стъпките ѝ. – Тръгваш ли?
- Чакай! –
викам след нея, но ушите ми чуват само вълните. И вълните в гърдите ми. – Дори
не знам името ти.
Това го чува.
Съвсем ясно
чува изреченията ми, които този път макар да не са въпроси, пак са въпроси.
Засмива се в
далечината, а след нея крясват гларуси. Карат ми се.
- До година.
Ще разберем до година.
Отново казва
тя и не се преструва, че ще ме изчака. Върви уверено напред до края на всеки
пясък. Остава ми само да я последвам и ако ми позволи да открия къде всъщност
отива слънцето, когато залезе.
Прошепвам думите
ѝ
До година.
Августина.
Ще я наричам
Августина.
После тръгвам
да търся следите ѝ в пясъка.
0 коментара