Значи

чудя се само

как така забравяте хора,

с които сте делили сто години

от живота си,

с които сте се обичали,

до задух сте тичали,

и сте будували до 06:30 сутринта,

чудя се как забравяте хора,

с които сте се укривали,

и споделяния в тихото сте имали,

на чието рамо сте плакали,

ама толкова,

че океани сте събирали

в ключицата им,

онези, с които сте пораснали,

сте пушили първите си цигари,

скрити зад

къщата на припека,

онези, с които сте раздирали

нощта със смехове,

сте пили до безпорядък,

сте крали от

съседни дворове -

вино, конфети и балони,

само да ги изгърмите,

докато сте празнували година

след нова година,

в мечти

за едно

по-добро

заедно, 

как забравяте хора, питам

и заявявате, че една - две години в

неразговори,

изтриват разговори до среднощ

на цял предишен живот,

как се обръщате към тях, с това,

че думите им нямат вече място,

ръката им не тежи на място,

и им забранявате изобщо

да питат неудобните за вас.

Въпроси, де,

които

те самите са ви учили да задавате.

Моля ви, не ми отговаряйте.

Престорете се, че всичко

наше

никога

не е било.

Че е нищо.

(Какво е някакъв половин живот).