Есента се е шмугнала нощеска между колебливите дни на септември и се е свила на кравай пред прага на вратата ми. Клоните ѝ тракат по капандурите, а тя се вие между тесните им улеи. Оповестява ми, че е пристигнала. Призори с първия хлад на вятъра. И започва да разхвърля листата си – закача ги по прозорците, изсмуква зеленината от краищата им, в безпощадното си желание да унищожи в тях всяко последно напомняне на отминалото лято.

            В безпощадното си желание да унищожи всяко последно напомняне на теб.

            Отварям вратата и пред очите ми се редуват сезоните. Затварям ги и зад тях вече се редуват хора и разказите на излетелите и закъснелите прелетни птици. Една прекършена мисъл на непостигнато щастие засяда в ума ми. Улавям я. И аз ли лекувам нея, или тя лекува наивността ми, когато ми подсказва, че щом сезоните се връщат, хората вероятно също го правят. Та нали сме природа.

            Представям си какъв ли би бил, ако някога престъпиш пак прага ми. Ако някога пак съдбата ни срещне, събере обещанията ни заедно с променените ни сърца. Ще остане ли любовта същата?

            Студът се усилва сякаш иска да изпревари отговорите на сърцето ми.

            Вероятно иска да довее категоричното напомняне, че винаги ще се връща, за да ни превръща в празни надежди. Вдишвам дълбоко тъмната утрин и с тях поглъщам спомена на онези дни, които ухаеха на прясно окосената трева и росна лавандула. Онези дни, които ухаеха на теб. Онези дни, в които сглобявахме нас. Преди да рухнем като пясъчник.

            Разтресвам главата си.

            Ароматите на пукащите дърва в огъня, ябълковите сайдери и антиварните книги нахлуват в ноздрите ми и заповядват да изместят всичко предишно. Кимвам някак на себе си, обгръщам се в ръце и в желание да усмиря треперещото си тяло. Тези малки забележки ми подсказват, че вероятно преди да настъпи навън, есента е настъпила първо в душата ми.

            Съгласявам ѝ се. Време е за малко есен.

            Тя ще поправи хаоса от летния делириум.

            И тя нахлува отвътре навън. Закача умореното си слънце на ниските облаци, опиянява небето в сива меланхолия и профучава през всяка горска пътека. Измества жълтото на лятото и то вече не идва ни от слънцето, ни от нагорещения пясък. Жълтото е вече чисто злато.

            Усмихвам се.

            Предполагам в това има смисъл.

            Красотата на преходните моменти.

            Нашата вярна константа, независимо, че всичко се сменя.