Ти си вик,

раздиращ дванадесет и половина,

вик-заблуда сутрин ли е,

вечер ли, то времето спира,

когато те има.

Гърбът ти извива се

като върба

между дланите

на ръцете ми

и шиба

пръстите ми,

шиба кожата

до нозете ми,

хем си фина фиданка,

хем непоклатима,

непоколебима.

Свалям презрамка

по презрамка

и рискувам

да те изрисувам

с устните си

между устните ти.

Не стига ми –

опияняваш ме,

заливат ме,

парфюмите.

Страстта ти - 

разклатѝ

всичко

в мен до основи,

накара

езикът ми

да трепери, да се моли,

да търся екстаза

вместо вечери

и не пропусна,

да пропуснеш

всичките ми бариери.

 

Вече е шест и половина,

че е сутрин съм наясно,

само че леглото е тясно,

макар, че вече е празно,

и не побира

всичките парчета,

на които разпиля

душата ми.

За вечер.