Границите в една държава

11:13 ч.



Здравейте, българи!
Така наричам проблема. Не България. Без резервации, без недомлъвки. Честно, колкото и изненадващо да бъде. Почти е непознато, нали?

Не се дистанцирам, не и сега. Преди много време се случи. Не знам кой тегли чертата – аз ли нарисувах границата, другите ли сложиха бариерата. Нямам спомен – толкова календари накъсах оттогава. Помня обаче табелата до оградата, разделяйки мен от вас и вас от мен. На нея все още в сигналночервено пише, че съм чужденец. В собствената си държава.

Не, че съм различна. Не, че хобитата ми се ограничават до безмерните тонове литература и часовете качество стари холивудски филми. Не, че моята музика е джазът, изобщо не, че избирам театърът пред клубовете, чаят пред алкохола и в никакъв случай не е това, че всъщност мразя телефона си. Дистанцията се състои в друго – от тези неща и вас ме дели един век и някакъв си никакъв широк кръгозор на идеалите. Неприети, непринадлежащи.

Аз съм зубърът. Аз съм задръстенячката. Аз съм комедиантът. Аз съм наивната. Можете да изчерпете от мен максимално – идеите ми, знанията ми, способностите ми. Ще ви ги доверя сама, защото също „съм лесна за манипулиране”. Ще ви мисля доброто, ще ви боготворя почти и никога няма да ви съдя, защото аз не виждам пороци. Разбирам причините – защо сте толкова хубави, защо не заспивате вечер, защо толкова сляпо си вярвате. Целите сте облечени в мотиви, в пътища, в изрезки страници, които са ви направили такива. Мога да чета по вас, през вас, да ви правя преразкази, да ви завършвам с „и заживели щастливо”. Ще ме обичате, защото съм лекарство срещу закоравели комплекси.

Ще се надявам, че ще поправя несигурностите ви. Че ще ви сътворя от пепелта на грешките ви. Ще си повярвам, че отвътре сте още по-хубави.

В момента, в който го направя – ще ме приземите. Все пак моето място не е до вас; висините са единствено ваши. Егото се носи с гордо вдигната глава, характерът оттеква в твърдите крачки, погледът целенасочен право напред. Аз съм по-близо до земята и по-чисто чувам как я наранявате докато стъпвате. Виждам ви как си заминавате – взели, ограбили, победители – а вие не виждате в мен.
            Кой гледа в калта.
            Кой гледа в миналото.
            (От тук звездите изглеждат по-ярки, а луната е влюбена в слънцето.)

Аз съм съседа ви. Аз съм лудата с двете котки. Аз съм далечният ви братовчед. Аз съм новият служител. Аз съм минувачът, на който се изсмяхте, аз съм артистът, когото излъгъхте, аз съм търговецът, който осъдихте. Аз съм незабележимият, който не впечатлява, а всъщност най-много ще се нуждаете от мен. Аз съм всяка пропусната възможност да бъдете обичани.

Вие сте – егоистите, непукистите, недоволните, мрънкащите, елементарните. Мързеливите и лентяите. Зациклили в малката кутия. С граници на идеите. Изкачили пътят, който аз ви пробих. Оттам се виждат само миниатюри.

Вие сте директорът. Шефът на банката. Голямата работа. Арогантният на екрана. „Успелият”.

Не ресурсът, а извличащият ресурси. Не добронамереният, а оскверняващият добродетели. Забогателият с празните ръце. В скъпият дом и преширокото легло. Предплатилият екскурзия за Бали. Ама сам.

До тук се простират мечтите. До елементарното.

Ей, така. По български.

(Откъде да знае, че звездите угасват, потъвайки в дупки;

а калта създава животи.)

You Might Also Like

0 коментара