Когато през септември

20:11 ч.

Ти имаш вкус на солено море,
кокосово мляко и ухаеш на бриз.
И си карибско море, и си тиха лагуна.


Аз съм студен, зимен следобед,
сгушен сред антикварна хартия и
изтънели писци от мастило.


Очите ти помнят единствено изгреви.
а изгревите идват за август с теб.
Да гушнат загара ти, целувайки кожата,
под леката, бялата, ленена риза.


Моите пък романтизират залеза
на пет следобяд и мъглите,
залутан сред чая от лайка
и канелата на бисквитите.


Кубчета лед, потопени в кампари -
утеха си - прохлада.


Камина, горяща сред февруари -
уют съм в самотата.


Чакам те в мечтите за бъдещето,
влюбвам се, когато отварям и книгите.


Търсиш ме, с надежда в тълпите,
чакаш от сънищата да потъна в ръцете ти.


Ти си лято, аз съм сняг -
есента ни е спътница, и ни чака.


Да разтвориш чадъра за първия дъжд,
да танцувам по тениска навън -
от щастие за края на лятото.


И там в пропитите дрехи,
сред капките и мокрите улици -
в прегръдката ни оживява септември.


Преди слънцето да е залязло напълно,
преди снегът да е станал шепа вода - 
имаме цял сезон само за себе си.

You Might Also Like

0 коментара