Клаксоните на автомобилите, отвън пред прозореца на апартамента му, се надвикваха. Светлините на улиците почти танцуваха – мигаха, светваха, изгасваха и пак. В ехото на вечерта звучаха мелодии – на разговори, истории и смехове. Десетки хора на оживения булевард разхождаха щастието си, споделяха световете си едни други, разкриваха душите си. А неговата – някъде странстваше.

Веднъж, преди години или май преди цял един живот, някой му беше казал, че ако имаш дом на толкова колоритно място, никога няма да се чувстваш сам. Забавно е как самотата може да има безгранични определения.

Беше петък вечер. Заседнала в часовете посреднощ. Беше и той – в полутъмния апартамент, който някога наричаше дом; с полупразната бутилка малцов алкохол, който някога ненавиждаше; в компанията на дима от цигарите, на дима от сенките; легнал на леглото – сред прахоляка на някакви спомени, разнебитени обещания и прекършени мечти. Стоеше в сумрака – видимо сам, а всъщност заобиколен от призраци.

Там сред улицата номер седем, някога преди, и той беше част от цялата динамика. Имаше причина за ранното събуждане сутрин, имаше причина за късното лягане вечер, имаше желание, смисъл: да съществуваш, да живееш, да бъдеш. С нея.

Но нея отдавна я няма.

Странно е как години събирана история, може да се побере в два куфара и някаква миниатюрна дамска чанта. Странно е как забравяше да й напомня, че е красива, че е негова единствено, че има толкова много, което иска да направи за нея. А в секундата, в която тя тръшна вратата на апартамента му – беше готов да й напише поема.  Да й признае, да я боготвори, да си я върне. Но докато парфюмът й хвърляше следи зад подходката й, а токчетата й тракаха по стълбите надолу, надалече, някъде другаде (където другаде е без него), те дращиха душата му и задушаваха сетивата му. Не я догони, не я достигна, затънал в егоизмът на гордостта си. За пръв път.

От тогава досега – всеки следващ път, му оставаше много от него. Гордостта му правеше компания, редом с нещастието му. В апартамента,където за пръв път се научи да обича, когато беше прекалено късно. Пренесе се години назад, хлапашки надявайки се, че само с мислите си ще поправи грешките си. Думата „трябваше“ му стана любима.

А до себе си – любима нямаше.

Нямаше какво да предстои, имаше минало несвършено време и някаква тъга, пропита в лилавия цвят на стените, който тя избра; в книгоразделите на книгите й, окачени на занемарените рафтове; в цветята по первазите, които умираха, щом ароматът й не ги поливаше.

Болеше – особено в петък вечер, в часовете посреднощ. Когато тя лежеше до него – с разрошени коси, пуканки в леглото, с много любов и сякаш с недостатъчно подарено щастие. Но обичана. Боже, колко беше обичана.

Беше.

          Той пресуши последната капка алкохол в бутилката. Опита се да се сбогува с мислите си, да я изпрати, завинаги. После вината, че един път я беше оставил да си тръгне, се настани отново у него. Затова й каза просто „лека нощ, до следващия петък“.

                След това потъна в сън. И сънува.

                Нея.

                И какво беше чувството да бъдеш жив.