Отвъд рая;

бял стих

Дядо Вангел сложи катинара на портичката и коцук-коцук изчисти още веднъж пътечката пред нея. Снегът беше валял неуморно вече седемдесет и два часа и двамата с жена му – баба Лада, бяха заклещени в малобройното село за Коледа. Децата нямаше да дойдат от големия град да празнуват, бяха се обадили предния ден да си кажат, че времето е лошо, а и дребосъците не са калени за село. Дядо Вангел разчеса мустака си и си изсумтя с едно тюх. Сякаш навремето са имали избор. Ама сега на – и магазините пълни, и изобилието навсякъде, и достъп до всичко. Достъпът до хората – няма го. Ей, там в къщите, между хората дето трябва да си е най-пълно, е празно.

С тези размисли, дядо Вангел посипа още малко сол по двора пред къщурката и откачи една връзка със сушените люти чушки, та да си подлюти малко сърмичките скришом от баба Лада. Изтръска си галошите, събу ги пред антренцето на къщата и влезе. Шаро го посрещна с приятелски лай и опъна лапичките си игриво към терлиците му. Дядо Вангел го изгледа заплашително и му заръча да кротува, че да не го върне пак на студа. Не, че сърце щеше да му даде, ама за дядо Вангел почит трябваше да има.

Сетне влезе в затоплената стаичка и видя баба Лада да стои пред печката. Тя се клатушкаше на люлеещия стол и си тананикаше „бела съм, бела, юначе“, докато кърпеше стари терлици. Гласът на баба Лада галеше нарушения слух на дядо Вангел, та сякаш направо го лекуваше. Той се връщаше някъде в годините преди, га не му трябваше апаратче, и я чуваше как пее най-хубавата мома на селото на мегдана до него. И той я заобикваше, обикваше и така се видеше, че другите левенти не пресягаха да клинчат до нея.

Заслушан, дядо Вангел прибра чушките в джоба на елека си и се наведе да вземе кофата с бъдника да накъди огъня:

- Вангеле! – извика му баба Лада като че ли той беше в съседната стая. – Да ги махаш тия чушки, че прекаляваш га ги туриш на сърмите. Ще ми кашляш пак като магаре.

Дядо Вангел изпуфтя. Толкоз години бяха делили един покрив и за цялото туй време така и не разбра как все го разбираше, независимо колко потаен беше. Пък може и да не е било от толкоз отдавна. Знае ли вече. Те годините така размиват времето, че вчера и он ден превръщат в страшна бърканица. На осемдесет ли беше, или още на шестдесет, кога се изтъркулиха годинките.

- Ела тука, да ги пробваш тези терлици, че ги умалих като ги пришивах.

Дядо Вангел знаеше, че няма как да ги е умалила, защото мерникът ѝ беше по-точен и от този на ловец в разгара на годините си, ала я послуша. Наведе се, обу си новите терлици и вирна краката си доволно пред нея.

- Ето на, ходилата ми и те са се смалили.

Баба Лада го изгледа косо изпод очилата си и дядо Вангел забеляза как ловко се опитваше да се сбори с напиращата усмивка. Такава си беше баба Лада. Опитваше се да е строга, ама една такава доброта прозираше през очите ѝ, че надмогваше каквито и да е било опити за строгост. Дядо Вангел си помисли, че въпреки това, тя му оставяше у него едно чувство на страхопочитание. Същото каквото искаше да оставя и на Шаро. Сетне се засмя звънко, сякаш искрено се забавляваше над собствената си шега.

- Слушай, Вангеле, не е чак толкова смешно. – баба Лада го скастри и се залюля леко на стола. – Тури дървата у печката, че пак ще изтървеш огъня. Не се е спряло да вали и навява, трябва да не изтърваме огъня. Бъдника трябва да гори цяла вечер преди Коледа. Пък сетне иди да ми намелиш орехи, че да имам за желадите. И бърже да я свършваме работата, че заника иде. Не ща да заварвам масата неподготвена за Бъдни вечер.

- Ладке, що ти е да правиш желади, ма? – почеса се дядо Вангел там дето не го сърбеше, та се зае да пълне казанчето на печката с дърва. – Нали децата няма да идат. И сърмички има, и бобец, и туршията е тамън станала. Що ти са тия желади?

- Щото ми е любаво, бе! – скара му се пак баба Лада. – Масата трябва да е стъкмена, даже да нямаме гости, пак ние сме гости на Господа. Тази вечер е за него. Затуй трябва да сме нагласени.

Дядо Вангел не заспори повече с баба Лада, че не искаше да вика гръмотевици в погледа ѝ. Повече я тачеше спокойна и все търсеше да ѝ създава спокойствие. Та нали на години си беше и с тази нейната въодушевеност, по-кротко трябваше. Затуй той си я култивираше, да си я пази напред с годините.

След няколко часа – кога желадите бяха готови и огъня не спираше да пука в печката – баба Лада и дядо Вангел седнаха на масата и се чукнаха в наздраве. Вятърът навън фучеше и снежинките заледяваха прозореца. Радиото тихо напяваше народните песни и отвреме на време Шаро пригласяше с лая си. Тиха беше тази Бъдни вечер, дядо Вангел не пропусна да забележи.

- Ладке, отдавна не сме били тъй. – каза той като отпи и навлажни мустака си с парливата течност. – Все някой ни е бил дома. Я нашите, я децата. Даже комшиите сме викали. Ма такова време ни изненада, всеки залостен зад четири стени.

- Така е трябвало. – каза спокойно баба Лада. – Като напети юноши да сме си двамата. Подарък е тази Бъдни вечер, пък децата все ще дойдат. Те си знаят, ние работа нямаме да им се бъркаме. Я да се постопли малко, да се пукнат черешите. Ще поостанат, ще видиш. И другата Коледа пак ще сме заедно. Тъй го виждам аз.

- Е, друга работа нямаме. Ще ги чакаме. – изсумтя дядо Вангел, ядосан, че нямаше друг за мъжка наздравица. – Дотогава ми попей, Ладке. Че тъй на празници да ми е тихо, не мога да търпя аз.

И баба Лада като запя „Ой те, дръвце, право дръвце“, сякаш и дъха му на дядо Вангел замлъкна. Радиото спря и Шаро и той спря да приглася от антрето. Само гласът на баба Лада се извисяваше – нагоре, нагоре, та дядо Вангел беше сигурен, че чак до Господа стигаше. За него пееше, нали този глас даром беше от него. Преглътна дядо Вангел още малко от ракийцата и му стана топло на душата. Заклати се в ритъма, полюбува се на баба Лада. Ей, туй му беше най-големият подарък. По празници, без празници, да я има нея, и все да я слуша.

- Тури още едно дърво. – след малко каза пак баба Лада, а дядо Вангел тамън беше зачервил бузите и се беше размекнал в стола.

- Ладке, тъй огъня ще гори чак до другата Коледа. – запротиви се дядо Вангел, ама пак стана. Нали все я слушаше.

- Да гори, туряй. И на следващата Коледа да е топло.

И така.

Изтъркули се и пролетта, и лятото, и есента, и годината.

Два дни преди Коледа, баба Лада се спомина. Не успя да дочака децата за празника, въпреки че едва ли щяха да дойдат, ако не беше за погребението. Такава страшна зима беше ударила, че дядо Вангел не помнеше да е виждал подобна. Вятърът беше леден, в цели преспи валеше. И беше студено. По-студено и от камък.

На Бъдни вечер си полегна дядо Вангел. Изморен от гирлутията и суетнята на гробищата. И на сърцето му тежно беше. Да гледа шестдесет години да се заряват с хубавата му булка. Ма се държеше, де. За пред децата. Сега само малко да си полегне, да си поплаче във възглавницата, га си представяше гласа на баба Лада.

Заспа и му се присъни – баба Лада като млада. Първият път, където я задяваше на мегдана и срамежливо ѝ окичи китка в косите. Пък тя го грабна смело за ръката и го поведе напред към хорото и танцуваха, и танцуваха, и танцуваха. Цяла вечер, докато остана само месечинката да ги гледа.

На Коледа, като дойдоха децата, с натежели сърца отключиха портичката, когато никой не ги посрещна от нея. Само Шаро скимтеше от антрето, едно такова печално, затихнало.

Намериха дядо Вангел в леглото, изглеждаше така сякаш спеше. С усмивка на лицето, така сякаш най-хубавия сън сънуваше и го крадеше. Синът му се доближи до него и постави длан върху ръката му.

Тялото му беше толкова студено, че чак контрастираше на топлината в къщурката. Погледна печката, за да види как бъдника вътре догаряше. Правилно го беше инструктирала баба Лада – дървото да не спира да кади в печката.

Ама беше пропуснала да му каже.

Че не с дърва, а с хора.

С любими хора, човек може единствено да се топли.

бял стих

Петият сезон

21:45

бяла лирика

Снежно време

22:57

бг автори

Падат светлини

14:44

бг цитати

Снегопад

21:47

***

Ангел излезе от джипа и кракът му потъна в снежната преспа. Направи няколко крачки, разчиствайки пътя до другата пасажерска врата и я отвори. Елена му подаде ръката си и го посрещна с усмивка. Чак сега истински ѝ се откри необятността на хоризонта. Зачуди се как бе възможно само в една гледка да се съдържат толкова противоречиви усещания. Градчето в подножието беше потънало в сняг, нощни светлини и тишина и създаваше чувство на уют. Планината, която го обгръщаше пък, създаваше страхопочитание. Докато Ангел се беше заел с подредбата на багажника, а Елена тихо го изчакваше, тя обгърна с ръце тялото си, в желание да се стопли, и загледа небето. Само зимното небе – с тъмносивата си дълбочина и липса на звезди, можеше да ѝ даде възможността за момент да се изгуби в пространството около себе си. Само зимното небе можеше да я успокои и да превърне хаосът ѝ в затишие.

- Хайде, заповядай. – викна ѝ с ведър глас Ангел, който вече я чакаше в отворения багажник на колата. – Малко е тясно, но пък не роптая срещу това, че ще бъдеш по-близо до мен.

- А моето мнение за близостта, защо не го потърси? Ако имам против?

Елена скръсти ръце пред гърдите си и повдигна предизвикателно едната си вежда. Ангел се засмя гласно, поклати главата си, свеждайки погледа си надолу и използва моментната ѝ заблуда, за да протегне бързо ръце към нея и да обгърне малкото ѝ тяло. Елена се опита да се отдръпне шеговито, после смехът ѝ се присъеди към неговия, докато той не реши да го прекъсне в целувка. Устните му докоснаха нейните и поеха дъха от треперещите ѝ устни. Целувката му беше единственото топло нещо в тази така студена декемврийска вечер; беше единственото нещо, което можеше да стопли изведнъж и тази вечер, и целият декември, и цялата зима.

Докато устните му открадваха нейните, тя усети как по бузите ѝ нещо закапа. Отвори очите си и когато ирисите ѝ се приспособиха към пейзажа, тя различи първите снежинки за вечерта. Закапаха изведнъж и изневиделица, толкова бързи и бели като истински звездопад. Сякаш природата държеше да освети тъмната вечер със съвсем друг вид звезди. На Елена чак ѝ се прииска да си пожелае нещо с всяка следваща, която я обсипваше.

- Не е ли странно? – попита тя след малко. – Как всяка една снежинка изглежда и пада по собствен начин и до последно не знае къде точно ще целуне земята.

- Странно е. – отговори ѝ Ангел и я завъртя с гръб към него, за да може да вижда по-добре красотата на зимната равнина. – Независимо къде падат, се съединяват с останалите до такова съвършенство, че всяка една снежинка си е винаги на правилното място.

- Мислиш, ли че е някаква умалена версия на смисъла на живота? Снеговалежът.

- Какво имаш предвид?

- Не ни ли е нужно на всички именно това – да се впишем, да бъдем приети, да станем едно цяло с онова, което ни обгражда. Без претенции. Без болезнени очаквания. Снежинките са винаги различни една от друга, но никога не пречат на останалите. Не угасват сами, нито блестят по-силно. Напротив – правят го колективно.

- И как всяка една е красива, заради другата. Допълва я, придава ѝ смисъл. Никога нямаше напълно да разберем красотата им, ако не можеха да се трупат. – Ангел ѝ кимна разбиращо.

- Това си мисля, че му трябва на човечеството. Само ако можеше да открие в малките неща, голямото обединение.

Ангел я целуна по косата, която сега беше окъпана в бели снежинки, сгуши я по-плътно в обятията си и двамата замълчаха в прегръдката си. Вперили поглед в усилващия се снеговалеж пред тях, те бяха на първи ред в най-искреното представление. Пълно с толкова метафори за живота.

- Може би снеговалеж не е най-точната дума. – каза след малко Елена. – Снегът не вали, той пада. И точно там, в падението е красотата на съграждането.

- Искаш ли да влезем вътре? – попита Ангел, когато снегът се усили.

- Не. Предпочитам да станем за момент част от тишината. Да погледаме смисъла.