Към края на отпуската ми Коледа започва лека-полека да оживява. Светлините в града са запалени, ледената пързалка вече продава билети и коледния базар във Варна е почти отворил вратите си за клиенти. (идеята звучи чудесно, а реализацията не-чак-до-там, но пък и това е достатъчно да те накара да се усмихнеш).

Докато обикаляхме широкия център на Варна, без да искаме, попаднахме на дървените къщички, които една след друга отварят прозорците си за клиентите и продават коледно вълшебство до безпорядък! 

Нямам много любими места във Варна или по-конкретно заведения, в които щом отида, да се чувствам удобно в кожата си. Места, на които принадлежа и които носят онова домашно чувство на уют. Малкото двуетажно кафене My Cafe by Ani Boland е пример за такова място. Не е само до начина, по който е построена кафетерията, нито дори страхотното френско кафе, което предлагат. Има го и другото - усмихнатият, ведър персонал и лъчезарната собственичка, които винаги са толкова отворени да събеседват, че те остават в чуденка как изобщо е възможно на работно място човек да бъде толкова отзивчив и приятелски настроен; едновременно горчиво, силно и ароматно - не съм се и доближавала до вкуса на кафето им на друго място; и разбира се - ароматът. В "My cafe" винаги ухае на ванилия, канела и сладкарски подправки, а от студената витрина надзъртат изкусно направените мъфини и кейкове, на които няма смисъл да се противиш. Не вярвам, че има някой, който може да им устои. Все едно е Коледа, и все едно си се прибрал у дома след дълго странстване. 

Затова и няма да излъжа и да не призная, че когато разбрах, че го затварят, почти се почувствах ограбена. Днес - на коледния базар, една от къщичките, принадлежеше именно на My Cafe и нищо, че не беше все още готова, се насладих на кафето, докато денят посрещаше късния следобед, а коледните лампички една след друга започнаха да осветяват. 

Запаметявам деня като първият декемврийски ден на 2015, в който усетих зараждащия се коледен ентусиазъм. 

Откакто за пореден път се върнах в този блог и започнах без оправдания да го водя редовно, си обещах - пристигне ли декември месец, да направя предизвикателството за ежедневното публикуване. 

Разбира се, заблуждавала съм се и почти чувам как петото число на календара ми се смее подигравателно, но пък си казвам по-добре късно, отколкото изобщо. И започвам! :D

Тази година коледното настроение упорито се крие от мен - като се започне от липсата на каквато и да е било украса в града, пролетните температури вън и прекаленото ми притесняване и натоварване в университета.

Въпреки това си наложих да се "подбутна", защото декември тече с пълна сила, а аз нямам намерение да оставя топлото чувство, което се настанява предпразнично, да се изниже без дори да го забележа.

Затова съботният ден беше ден за украсяване. При това 4-часово украсяване, към чийто край се чувствах изтощена. Но пък резултатът си заслужаваше - защото за момент ми стана коледно, цветовете ми се усмихват от всеки ъгъл на апартамента и у дома е още по-уютно от когато и да е било преди.


И искам за финал да ви пожелая - един магически, много коледен и премного озвучен от смехове декември месец. Пожелавам ви да черпите вдъхновения и да теглите чертата, осъзнали, че годината е оставила повече усмивки и полезни уроци, отколкото сте си обещали през миналата.

Книга: "Петата вълна"

Автор: Рик Янси 

Жанр: антиутопия, young-adult,

Оценка: ★★★★★★

♥

"Ние сме тук, после ни няма и не е заради времето, през което сме тук, а онова, което правим с него"

♥

“Как се отърваваш от хората на Земята? Отърви хората от тяхната човечност” 

♥

“Неговото сърце. Неговата война.

Нейното лице. Бойното поле.”

♥

"Ние сме глина, а ти си Микеланджело.

Ние сме твоят шедьовър."

When there's jazz, there is Christmas; 

from beyondparadisee on 8tracks Radio.

Към тези - в winamp добавям и коледните кавъри на Glee, и целият албум на Michael Buble. Безотказно и винаги. 

Пожелавам ви свръхщастие, когато пускате мелодиите, докато печете курабийки,

докато слагате първите лампички, докато нареждате елхата и докато четете "Коледна песен" на Дикенс, например.
:)

На себе си пожелавам това да е първият от много коледни постове - предстоящи.

ххх

Кратка версия на дългата история: сестра ми, подарък от работа, подарък за мен. Така, съвсем неочаквано, без предварително планиране и излишна суматоха относно настаняване, дестинация и транспорт, се роди идеята за първата ми почивка през дългоочакваната ми отпуска. Подаръкът беше Банско, един хотел, разположен в непосредствена близост до билата на планините и два дни бягство обратно към местата, които ми пазят еднопосочен билет към детството. Било и за кратко. 

Септември е малък, пъстър, поолющен и носи едно чувство на нещо отдавна състояло се, което те кара да го обичаш - заради меланхолията, заради уединението и защото те приема най-гостоприемно. Телефоните на гарата са от времето на соца, боята на сградите - отдавна започнала да пада, а повечето от тях се молят за реставриране. Това е първата спирка на близо 15-часовия път и е най-първата, от които започваш да усещаш присъствието на планината. 

 Малкото влакче, теснолинейката, почти парният локомотив или мини версията на "Хогуортс експрес" е причината, поради която се радвам като малко дете, когато пристигам на задния коловоз на гарата в Септември. Уютно е, симпатично зелено, има пространство между отделните вагони и именно там застъпих по време на пътя - докато влакът се движи, а около мен се редуват умопомрачителните гледки на велинградското дефиле, родопските пасища и реки, исполинското величие на Пирин планина. Към края на пътя заставам на изхода на последния вагон и откривам, че той не е затворен, а има прозорец без стъкло и гледка, от която надзърта приключение.

И пристигаме в Банско - тръгнали в единадесет вечерта, а часовникът вече сочи ден по-късно и два и половина на обяд. От пътя не сме усетили нищо, а напротив - обичаме го, защото е прелюдия. 

Имаме си спа със сауна, басейн и джакузи; йога студио и фитнес център; безплатен чай и кафе в стаята и вечери на шведска маса. Бягство е - от динамиката на ежедневието, от стресът на работа, към идилията на почивката и спокойствието. 

Не пропускаме да се разходим в следобеден Банско. Ветровито е, но не е студено, облаците са начумерени и от обяд обещават дъжд, слънцето ту се губи, ту се ражда и успяваме за един ден да усетим трите сезона на планината. Липсва само мразът на планината, но пък е и по-удобно, за да научим за възрожденските къщи, църквата Света Троица и къщите-музеи на Неофит Рилски и Никола Вапцаров. По тези места живее история на хилядоледия, части от нея разказана, друга оставена на въображението и това е причината, поради която се чувстваш почти незначителен, докато вървиш по улиците на векове и животи. И не е лошо да се чувстваш малък, когато изпитваш такова величие и благодарност, че именно твоите ходила остават стъпки в следите на другите - велики. 

Уикендът приключва бързо, ама само календарно. Защото би било неблагодарно, ако кажа, че е било кратко или недостатъчно. Само два дни, а пък хиляди пъти въртележки от емоции, почти непрестанен смях и домашен уют и близост, които ме накараха да си спомня защо точно обичам живота в неговите най-семпли щрихи. 

Допълнения

• 100 гр. сусам;
• 100 гр. кокосови стърготини;
• плодове, нарязани на ренде;

Първата част включва продуктите за основната консистенцията на двете бурканчета с гранола. Ядките се смесват и се смилат добре, за да заприличат на брашно, а след това към тях се прибавя и сусамовия тахан. Ако такъв липсва е хубаво да сложите малко прясно мляко, вода или разтопено масло, с идеята сместа да стане по-лепкава. 

Брашното от ядките се изсипва в купа и в зависимост от предпочитанията ви, започвате да добавяте допълнителните съставки. Аз разделих моята смес на две - в едната сложих сусам и рендирана круша, а в другата изсипах кокосовите стърготини. Ако решите да добавяте плод, имайте предвид, че по-бързо хваща влага и изменя вкусовите си характеристики цялата гранола, просто защото плодовете имат кратък срок на годност. Гранолата с кокоса е вече на цяла седмица и е същата на вкус като в самото начало. 

Когато гранолата ви е готова, я разстелете върху хартия за печене и оформете правоъгълник с помощта на шпатула (или ръцете ви ). 

Поставете сместа в тавичка и печете за около 15 минути на 180 градуса. Ако сте добавили масло предполагам, че директно ще можете да си направите гранола барс, каквито са пакетираните сусамки например. Моята гранола стана рохкава, но и такава ми беше идеята.

Това е най-добрият ми старт на деня. Надявам се да ви хареса. 

Facebook page

хх

  

През 2010 година - в периода между единадесети и дванадесети клас - бях част от училищния клуб по "Журналистика" и от тогава варират първите ми опити да резюмирам романи и да подчертавам красотите им. Влюбена в някакви отминали гимназиални времена, а и заради съвсем скорошната ми среща с учителите от тогава, полюбопитствах дали все още са пазени електронните архиви на училищния вестник. Съвсем кратко търсене ми трябваше, за да открия, че името ми все още стои като завършек на рубриката "Аз чета".

В един от броевете разказвам за "новоизлязлата" на книжния пазар книга на Никълъс Спаркс - "Тетрадката". Като пропусна критиката към собственото си писане, мога директно да прескоча на това, че само един-два излети абзаца мислене ми бяха достатъчни да си припомня, че - леле, този малък роман, наистина ме затрогна.

Затова се връщам тук при вас, ако не друго - то поне да споделя любимите си цитати. Книгата ми още е нащърбена в крайчетата на страниците, упоменавайки, че нещо интересно се е случило точно там. Всъщност, все още не съм прегледала цитатите, така че паралелно с вас - и на мен ми е безизвестно какво точно я е развълнувало 17-годишната ми версия. Та, започвам с любимите (макар позабравени) цитати, извезани изпод перото на Спаркс.