Усмивката се ражда

в ръбчетата на устните ти,

които месеци не бях целувала,

също толкова бях сънувала

и бленувала да поживея

поне още четвърт час в тях

с риск да погълнат всеки мой страх.

Усмивката ти се спуска от край до край,

сякаш иска да ми начертаe

дъгата, родена под навъсените

ми вежди и още влажните мигли.

В тях скрих ги

до един дъждовете

на лошото време,

в което те нямаше.

Усмивката ти хуква направо

през лицето ти да стигне

до лицето ми

и прави и невероятното,

за да укроти последствията

по него от бурята,

която завихри,

през май,

когато си тръгна.

Усмивката ти заживява обещаващо,

че си се върнал,

за да превърнеш

сърцето ми от разруха

в непробиваема крепост.

А аз,

аз глупачката,

допускам,

че здравият камък,

в който го превърна,

ще е достатъчен да го реставрира.

 

И да ни рестартира.