-                  - За какво си мислиш?

Има много неща, които знам със сигурност.

Обичам кафето ми да нагарча. Изгревите да са плажни. Люлякът и лавандулата са за предпочитане – на масата в хола или в аромата на тялото. Непретенциозна информация. Също като увереността ми – сред всички неща, които знаех със сигурност – начело в списъка бе името ти. До изречението „той никога няма да ме нарани“

За това си мисля, докато наблюдавам лъжливото синьо на очите му.

-                -  Може би още от тях трябваше да позная. – отговарям му. – Как все се мени цветът на очите ти от синьо през сиво до зелено. Колко са непостоянни и как си мислих колко са красиви. Че какво красиво има в несигурното? 

-              -  Слушай! – зарича ми той и ме приближава. – Беше грешка. Момент на слабост. Съжалих в минутата, в която я докоснах.

Тръпки от погнуса се спуснаха по тялото ми, когато устните му произнесаха „докоснах“. Сякаш грабеше от последната свещеност, която тази дума носеше със значението си.

-                 - Усъвършенствал си клишетата. – оцених го и театрално изръкоплясках. – Имаш предвид, че си съжалил в минутата, в която си свършил. Цинизмът на действията ти заслужава цинизма на думите.

-                -  Добре. Така е. Заслужавам си го. – за първи път в десетгодишната ни история ми се стори адски непривлекателен. Наклоних глава, за да го огледам по-добре, докато той бръщолевеше някакви глупости. – Мъжки нагон. Тя беше колоритна на работа ... И ходеше с едни поли. Колегите започнаха да я говорят. Колко е млада и колко добре изглеждат гърдите ѝ. Всичко беше толкова физически, че чак ме боли да го споменавам.

-                 - Теб те боли? – изсмях се по-пискливо от обикновено. – Всъщност изобщо не ми пука за офис протежето ти. Или секретарката ти. Момичето с принтера. Както искаш си я наричай. Честно казано стоя и те гледам и си мисля, че не само не ми пука за теб, но и че сякаш не ми е пукало от много време насам. – замислих се. – Дали пък да не ти благодаря? Че май се оказва, че всички неща, които съм знаела със сигурност, са били илюзия.

-              - Скъпа, ти си объркана. – отвърна ми той и понечи да се доближи към мен. – Искаш ли чаша вода?

-                  - Разбира се.

-             - Разбира се... – с някакъв ентусиазъм той се отправи към хладилника за каната с водата и се зачудих колко ли странно изглеждаме в момента – аз в крайна апатия, а той в прилична осъзнатост. – Ще се оправят нещата, ще видиш, ще се оправят. – нареждаше той и се движеше из кухнята. – Ще направя всичко възможно, за да ми простиш. Ще те заведа на почивка някъде само двамата. Да ни глезят и обгрижват. Да си припомним колко хубаво беше в началото. Преди всички проблеми и задължения и главоболия да започнат. Каквото искаш. Само го назови и го имаш.

-                 - Искам последните десет години от живота си обратно. – отвърнах, докато въртях медальона из пръстите си. Вече ми ставаше сухо на очите от немигане. Запари ми. Може би не беше лоша идея предложението му. Да взема спестяванията ни и да замина някъде. Бали винаги ми е била мечтана дестинация.

-                  - Стига, скъпа. Помисли си за всичко, което изградихме заедно. Имаме общи приятели. Имаме си и куче. Семейството ти ме обожава. Имаме дом. Заедно изглеждаме чудесно. Ти си толкова успешна, целеустремена и красива и стоиш толкова перфектно до мен. Кое не е така?

       Той ми подаде чашата с вода. Изхвърлих водата моментално върху лицето му.

-                   -  Това за какво беше? – пое си въздух той и разхлаби вратовръзката си. Изглеждаше нелепо.

-                   - Винаги ли си бил толкова глупав или е нещо ново? Качество, придобито покрай невръстната ти секретарка? Не знам кое е по-обидно – фактът, че изобщо ми се обясняваш или това, че си мислиш, че да съм трофейна съпруга е някакъв комплимент.

            - Не разбираш ли основното наистина? – сега той повиши тон и привлече погледа ми в изненада. – Не искам да губя теб и това, което сме изградили заедно.

-                     - Всички неща, които си мислех, че зная сега твърдят друго. Не си ме имал никога.

-                     - Последните десет години сочат друго.

-                - Сочат нищо, щом ги рискува за една вечер. Вземи си багажа и ключовете за колата. Като се върна, искам да няма следа от теб в апартамента. – отвърнах аз и понечих към дамската си чанта.

-         - Ето, виждаш ли проблемът къде е? Изневярата е само повод. На път сме да разтрогнем десетгодишните си отношения, а ти дори не трепваш. Нормалната жена би плакала, би ме обвинявала, би страдала. А виж се. В теб не е останало нищо.

-                 -  Искаш да плача? Да те обвинявам? И за какво? За това, че ми отвори очите какъв си? За това, че отвори и моите очи за това коя съм? Че съм създавала активно живот, който в момента ми се струва толкова чужд. Сега виждам, че никога не съм била това, което съм си мислила. Никога не съм била твоя. Никога не съм била своя. И спокойно, не ти ме нараняваш. Как е възможно, когато аз сама съм си го причинявала?

-                     - Ще съжаляваш. Ще мине време и ще съжаляваш.

-                  -Вече съжалявам. Че съм толкова свикнала да бъда друга, че само другата може да ми отвори очите. Един час... за толкова те моля да си опаковаш нещата.

Понечих да си тръгна. Когато стигнах вратата, чух гласът му.

-           - Знам, че ти се иска да си много силна и независима. Само на думи можеш да го докараш. Защото виж се – не изглеждаш така сякаш животът ти е разбит. Сякаш сърцето ти е разбито. Било то и от теб самата.

Погледнах се в огледалото.

-                  -  От всички неща, които знам със сигурност, начело е, че можеш да разбиеш само нещо, което е крехко или е от стъкло.