Новогодишна нощ: част пета

18:11 ч.


По радиото зазвуча позната мелодия. Елисавета се задвижи в ритъм на музиката и припяваше познати фрази.
Иво се изправи неудобно в седалката си и сякаш обгърна волана с по-силен захват. Мразеше тази песен.

            Любов запя:
            “And if you smile, the whole world stops and stares for a while”
           
Елисавета продължи текста на песента и двете се засмяха.

Иво притвори очите си и отпусна захвата само за да се протегне и да промени честотата на радиостанцията.

            - Хей! – провикна се Любов, когато някаква стара рок песен изпълни пространството на автомобила. – Не усети ли, че песента ни харесва! Защо я смени?

            - Защото на мен не ми харесва. – лаконично обясни Иво, с което пробуди мнителността на момичетата. Пробуди и нещо у него, от което се опитваше да избяга и от което се страхуваше.

        - Откога пък си егоист? – попита Елисавета, натискайки по забранени бутони. – За толкова кратко ли успяхме да ти повлияем?

              - Още ли сме на тема сменената песен? – въздъхна Иво и подбели очи.

          - Не, вече сме на темата защо не харесваш песента. – продължи Елисавета и си даде сметка, че всъщност Иво беше единственият, който не беше споделил нищо съществено за себе си. Каква беше неговата история?

            - Може би трябваше просто да попееш с нас. – предложи Любов. – Ако не друго, поне щеше да ти хареса да си част от цялата дандания.

            - Пял съм вече тази песен, и съм я свирил, и дотолкова ми се е омръзнала, че буквално ми стърже по ушите. – „да, бе” помисли си Елисавета, а погледът й беше проницателен. – Край на историята с песента.

            - Можеш да пееш? И да свириш? – изненада се Любов. – Да не повярва човек, че все още съществуват момчета като теб. Убедена съм, че си готов да подариш целия свят в краката на момиче. Права ли съм?

Елисавета слушаше внимателно.

                - Някой ден вероятно бих, ако имах възможност.

Елисавета загледа през прозореца, борейки се с някакво вътрешно противоречие, засядайки между фактите от настоящето и илюзорните представи за бъдещето.

                - Момичетата харесват Бруно Марс. - каза тихо Любов.

          - Момичетата харесват, когато някой ги кара да се чувстват като принцеси. – Иво натърти на последната дума отново, припомняйки на Елисавета сцената от гарата преди няколко часа. За пореден път Елисавета се почувства неловко в кожата си, в изповядванията си, в същността си тази вечер. – Още повече харесват да смазват онези, които ги обичат.

            - Това изобщо не е вярно. – бурно отхвърли Любов. – Момчетата са инициаторите на лошите взаимоотношения.

          - Моят опит казва друго. – Иво направи някакъв завой и гумите се завъртяха по заледения асфалт. – Май излиза вятър.

            Неловко се опита да смени темата и с момичешки инстинкт – и Елисавета, и Любов, разбраха това. Настана кратко мълчание, докато музиката идваща от радиото, единствена нарушаваше тишината.

            - Помните ли как Стефан каза, че има проблеми със семейството си? – попита Любов и намести някаква фиба в косата си. – И моята история с озоваване на автогарата тази вечер прилича по нещо на неговата. Аз нямам родители. Имам, но когато съм се родила, са поискали да ме оставят в приют. Баба ме е отгледала и на нея й дължа заслугите за всичко.

            - А как баба ти те е отвела до автогарата тази вечер? – попита Елисавета, не успявайки да навърже историята.

            - Тъкмо обратното, изобщо не искаше да отивам. – засмя се със звук на горчилка Любов. – Искаше да си празнувам Нова година с приятели и си мисли, че съм в един апартамент на Петте кьошета. Е, оказва се, че не съм я излъгала много в крайна сметка. – останалите двама се подсмихнаха. – Просто, когато си тепърва завършил училище и една възрастна жена подкрепя мечтите ти да бъдеш професионална балерина, е много трудно да помагаш с пари вкъщи. Представлението тази вечер е в чест на някакво гръцко фирмено парти. Тези хора разбират от изкуство, за разлика от нас. Няма да повярвате колко цифри са готови да наредят една до друга, за да получат най-доброто шоу.

            - Ако разбирам правилно – започна Иво. – отиваш да изиграеш част от някакъв балет, за няколко минути и да получиш хубава сума, с която искаш да помогнеш на баба си?

            - Именно! – отвърна Любов. – Само дето тя се притеснява – от това, че ще съм сама, от това, че трябва да пътувам в толкова лошо време и защото според нея гърците не са надеждни хора, предвид икономиката им.

            - Ти притесняваш ли се? – попита Елисавета.

            - Стомахът ми се присвива само при мисълта за тридесет минути по-късно.

         - Значи означава много за теб. – осмисли Елисавета. – А от там – означава, че ще се справиш.

Елисавета бръкна в джоба на якето си и извади някакви шоколадови бонбони. Подаде златистата опаковка на новата си позната, а тя с усмивка взе шоколадчето.

             - Мога да се справя. – отвърна тя, докато шоколадът вече се топеше в устата й, а ендорфините заливаха тялото й. – Благодаря ти.
            Тънките пръсти на малките й длани, обгърнаха рамената на Елисавета, а тя се сгуши за секунда в тялото й.
            - И на теб ти благодаря. – Любов стисна Иво в знак на признателност. – В края на краищата ти беше този, който помогна на всички ни тази вечер. Убедена съм, че не си и предполагал колко доброта се съдържаше още в първото ти изречение. „Хей, с какво ще пътувате.” – Любов изимитира гласа му, а тримата се засмяха.

          - Бях стъписана от факта, че няма автобуси. – припомни си Елисавета и кокетно изръкомаха с ръка.

               - А аз те помислих за луд. – усмихна се отново Любов. – И реших, че притесненията на баба в крайна сметка са били оправдани. Радвам се, че я разочаровах.

            - Мисля, че това е хотелът. – посочи Иво към светлините на сградата, когато „Фиатът” влезе в паркинга. 

Любов изнесе тялото си напред и възторжено възкликна.

От звука Елисавета усети бъдещата липса на детското й щастие и колко заразно всъщност беше.

            - Ето. – Любов подаде напред две листчета. – И аз ви оставям номера си. Надявам се да се срещнем отново. Ще ви простя, ако не е по вина на съдбата следващия път.

Тримата отново се засмяха, изпращайки последният обитател на задната седалка. Любов изведе тялото си напред в пространството между двамата и протегна ръцете си, приютявайки ги в прегръдката си.

Парфюмите на Елисавета и Иво се докоснаха. 
Игра на химия.

Любов напусна автомобила, когато стрелките на часовника удариха дванадесет без двадесет.

             С нея напусна и спокойствието. Тишината се изпълни с нещо голямо.
             Нещо огромно.
             Нещо, на което му трябваше точно двадесет минути, за да погълне последните двама.
             Или да ги промени, или да ги погуби напълно.






You Might Also Like

0 коментара