Новогодишна нощ: част първа.
18:49
Някакъв
скейтър се изплю върху заскрежената градинка, докато Елисавета дърпаше след
себе си четиридесетсантиметровото си куфарче и предизвикваше погледите на
неколцината среднощни посетители на
автогарата. Приближаваше входа с вирната брадичка, дистанцирайки се от
съмнителните фигури около нея.
Тя
усети как кракът й потъна в някаква дупка в същата секунда, в която вратата на
гарата се отвори. Елисавета чу как токът на ботуша й прещрака, усети как губи
връзка с гравитацията, тихо повика дяволите наум, а тялото й намери опора в
ръцете на някакъв русоляв и светлоок неин връстник. Момчето я прегърна,
възпрепядствайки падането й.
Не
успя да спаси високомерието й от удар.
-
Добре ли си?
Сега,
когато очите й бяха описани в зениците на неговите, тя се запита наистина ли
беше толкова студено, щом дъхът му успяваше да пререже плътната материя на шала
му. Не беше сигурна, защото единственото, което знаеше е, че бузите й пламтяха в
жарко червено.
Не
бяха румени от студ.
-
Веднага си махни ръцете от мен, тъпако! – тя извика и тотално игнорира въпроса
му.
- Веднага? Не предпочиташ ли първо да те изправя? – Елисавета усещаше как
раздразнението запълваше капацитета на тялото й. Вдиша глътка въздух, проясни
мислите си и отговори:
- Ако обичаш. – тя насили устните си да нарисуват усмивка и установи, че линията
под свитите му очи, всъщност принадлежеше на ухилената му физиономия, скрита
под шала. Ама за какъв се имаше, че да й се присмива?!
-
Казват ми Иво, а не подчинения. Разбра
ли, принцесо? – той натърти на последната дума, от гърдите му се надигна тих
смях и вече нямаше съмнение, че играеше на криеница с усмивките си. Иво
повдигна раменете си и отдръпна дланите на ръцете си от тялото й.
Остави
я да падне и я подмина така сякаш беше груб, нескопосан, калпав предмет за бита.
Когато
всъщност я убеждаваха, че е сътворена от брилянтин, позлата и мастило шедьовър.
Тя
ахна насреща му и видя собствения си дъх да прорязва самотата на вечерта. Той
сведе шала си, а тя съжали. Не, защото й откри усмивката си, а защото й
припомни какво е чувството да бъдеш привлечен.
По
нещо, което единствено има възможността да те нарани.
Иво
погледна часовника на ръката си и видя, че стрелките вече сочат девет и
половина. Изпсува, докато издишаше топъл въздух в ръкавиците си. Мисли, Иво,
мисли.
Да
тръгне ли, или да остане, да я търси ли, или да я забрави.
Да
се намери или да се изгуби завинаги в нея.
Иво
се извърна обратно, оглеждайки паркинга на гарата. Първо провери с поглед
момичето, което току-що срещна и се опита да притъпи напиращия смях, когато я
видя да проверява за драскотини малкия си куфар.
Беше
девет и половина, автогарата беше приключила работното си време извънредно
заради снега, а тя не беше единствената, запътила се нанякъде.
На
тротоара седеше някакъв разсухлен тинейджър, който пушеше цигара след цигара и
прегръщаше очукания си скейтборд. Само на няколко метра от него, двойка момче и
момиче стояха сгушени един до друг и се опитваха да стоплят ръцете си. До кафе
машината още едно момиче се беше облегнало и духаше напитката си, за да я
охлади.
И
петимата бяха приблизително на неговата възраст. И петимата, с приблизителна
сигурност, Иво можеше да каже, че не бяха тукашни.
„Върви си, Иво, върви си! Не дължиш нищо на никой и нямаш нищо за
доказване. Просто си върви.”
-
Хей! – Иво извика към непознатите и приближи с уверена крачка. – Накъде ще
пътувате?
Пет
чифта непознати очи се впериха в него и го гледаха така сякаш беше луд. Човек
би си казал, че предвид честото подобно отсъждане, до този момент би следвало
да има изграден имунитет. Въпреки това, определението продължаваше да го дразни.
- Човек, само ти ли не виждаш, че гарата е затворена? – момчето, което стоеше до
момичето първи проговори.
-
Гарата е затворена?! – Елисавета повтори, стъписана в ужас и въпреки
разстоянието, което ги делеше, Иво можеше да се закълне, че съвсем ясно разчита
ирисите на очите й.
-
А, не! В девет и половина вечерта на тридесет и първи декември, защо пък да не
работи!? – момичето, което седеше до момчето я скастри. Гласът й приличаше на
гласът на момчето до нея и Иво отсъди, че вероятно бяха роднини.
-
Защо пък да не работи?! – изуми се втори път Елисавета. – Сега как се очаква да
се прибера навреме?
-
Виж, това, че ти работиш за града, не означава, че двадесет и четири часово и той трябва
да работи за теб, кукло!
-
Дара, престани!
-
Не ми казвай какво да правя, Алекс! – момичето извика обратно, този път към
момчето до себе си.
-
По-добре слушай гаджето си.
-
Това е брат ми, многознайке! – Дара се изправи, а Алекс веднага скочи след нея.
– Искаш ли да не си даваме съвети, а? Защото много бързо мога да те пратя
някъде, където слънце не огрява.
-
Глупава селянка. – отвърна Елисавета, намествайки ръкавицата си, а Иво
инстинктивно се запъти към нея, когато видя замаха на другото момиче.
-
Чакайте, чакайте, чакайте! – извика Иво, застанал по средата между две бълбукащи
лави, надигащи се, за да унищожат всичко наоколо си. – Какво правите?! На всички
ни е студено, всички искаме да сме си по местата, на които трябва да бъдем
преди дванадесет и съм сигурен, че никой от нас не иска да посрещне Нова година
на този паркинг. Защо не се успокоим и да насочим енергията си към нещо
по-полезно, а? Като например как да се приберем по-скоро?! Идеи?
-
Да си вземем такси и да си разделим парите? – Иво пропусна да забележи кога момичето,
което до скоро стоеше до кафе машината, се беше приближило. Тя беше слабичка, с
пухена шапка на главата си, добре очертани скули на лицето и тъмни маслинени
очи. Красива.
-
Вариант е. – повдигна рамене Алекс. – Само че сме шестима и се съмнявам да се
поберем в едно такси. За къде ще пътувате? Ние със сестра ми сме до Банкя.
-
Аз съм за Лозен. – отвърна Елисавета.
-
Квартала или селото? – попита Иво, а Елисавета му хвърли кръвнишки поглед,
когато видя ухилената физиономия на Дара.
-
Селото. – изхвърли през зъби Елисавета и срита по прасеца Иво. Той прехапа
устните си, опитвайки се да възпре надигащия се, крайно неподходящ, прилив на
смях.
-
Аз съм за Панчарево. – отвърна момичето, което все още не се беше представило,
и допълни. – До дванадесет без пет трябва да съм там, защото участвам в
представление.
-
Добре. – бавно кимна Иво. – Можем да измислим маршрут, единствено трябва да
решим дали всички сме съгласни с идеята за споделеното такси? Пътят не е много,
така че едва ли ще излезе с много по-скъпо, отколкото с автобус.
-
Освен ако не таксуват двойно, заради новогодишната нощ. – предположи Алекс.
-
Аз имам автомобил. – момчето, което стоеше само на няколко метра от тях, до
тротоара, припомни за съществуването си. – Ама не бързайте да се вълнувате,
защото е прецакан. Резервоарът е празен, а аз нямам кинти.
-
На колко години си? – сбърчи челото си Дара и кръстоса ръце пред гърдите си.
-
На 16. – отвърна скейтъра, загасяйки поредния фас в подметката на кеца си.
-
Кой 16-годишен има книжка?! – Елисавета подозрително го попита и отсъди, че
последният обадил се, изобщо, ама изобщо не й харесваше.
-
Да си ме чул да казвам, че имам книжка, маце? – момчето се усмихна лукаво, а
Елисавета направи гримаса на погнуса. – Тараших я от баща ми, исках да ходя на
едно парти в Перник, ма ми свърши бензина.
-
В Перник? – Иво не издържа и се засмя гръмко, а смеховете на Алекс и Дара
последваха. – Не искам да знам историята ти, човече.
-
Е, тогава имаме решение! – възкликна момичето, което се беше запътило за
представление. – Ще платим за бензина, някой с книжка ще шофира
Лозен-Панчарево-Перник-Банкя и ще се доставим по местата си до дванадесет часа
вечерта.
-
Мен единствено ме возят. – отвърна Елисавета, а Дара обърна очи в отегчение. Алекс
я прегърна през гърба и Иво предположи, че така се опитва да й даде от спокойствието си.
-
Ние също не можем да шофираме. – отвърна Алекс, кимайки към сестра си.
-
Сериозно от шестима млади души, никой няма шофьорска книжка?! – въздъхна
момичето с хубавите скули.
-
Аз имам. Мога да ви закарам, но маршрутът трябва да е Банкя-Перник-Панчарево-Лозен,
защото моята дестинация е на 10 км от Лозен. Така ми идва по път. – обясни Иво.
-
Ще успееш ли да ме доставиш преди дванадесет в Панчарево? – сви устни в
угриженост момичето. – Наистина е важно участието ми.
-
Разбира се, че ще успея, десет без двадесет е. Всички съгласни ли са? –
останалите кимнаха в отговор, а Иво довърши. – Ей, скейтърчето! А колата? Къде
трябва да я върна утре?
-
Може и да не я връщаш утре, брат. – засмя се момчето. – Баща ми ще е в яка
реанимация, ако ме разбираш. От където я вземеш, там можеш да я оставиш. Ня’а
проблемче.
-
Добре. – засмя се отново Иво и отвърна на поздрава му със затворената длан в
юмрук. – Впрочем, аз съм Иво.
-
Алекс. – отвърна момчето, а след това посочи към сестра си. – Това е Дара,
разнояйчни близнаци сме.
-
Аз съм Стефан. – отвърна скейтъра. – Ама може да ми викате Зелето. Нали знаете,
защото много се смея!
Той
кимна, а останалите избухнаха в смях. Дори по лицето на Елисавета пропълзя
усмивка.
-
Аз съм Любов. – махна с ръка момичето, което отиваше на участие.
Красива
си, Любов, но любовта е с друго име тази вечер.
Тя каза, че името й е Елисавета.
-
Е, тръгваме ли? – попита Стефан, докато останалите вдигаха багажа си от земята.
– Комбито е ей там. Идвайте, маниаци.
Един по един вдигнаха чантите си и се отправиха по следите, които най-малкият сред тях оставяше. Часът приближаваше устремено десет. До Нова година оставаха два часа.
До
забравянето на старите рани също толкова.
И
малко отгоре.
Иво
вдигна куфара на Елисавета.
-
Три пъти те спасих тази вечер, а нито един път не ми благодари. – каза тихо
Иво и театрално направи тъжна физиономия. – Нараняваш ме.
-
Три? – възмутено повтори Елисавета. – Това с падането, дори не се брои за
помагане! За Дара няма да ти благодаря. И сама можех да я поставя на мястото й.
Нима не можеш да броиш?
-
Забравяш най-важния. – Иво поклати главата си. – На път съм да те спася от теб
самата.
Елисавета
забави крачката си и изостана, когато Иво спря и се обърна към нея.
Изглеждаше
объркана.
-
И аз ти благодаря.
-
За какво? – попита тя - с ръце пред гърдите си, смръщено чело и пеперуди,
готови за полет.
-
За това, че и ти ще бъдеш моето спасение.
Шестима
непознати.
Един
часовник, тиктакащ до полунощ.
0 коментара