Новогодишна нощ: част втора

22:26 ч.



             - Зa петдесет лева на втора колонка. – оповести Иво на касиерката, когато вече бяха в бензиностанцията. Часовникът зад нея сочеше, че им беше отнело двадесет и две минути да заредят автомобила с малко бензин и да го докарат до най-близката бензиностанция за доливане. По грубите му сметки до половин час трябваше да бъдат в Банкя.

            Докато взимаше рестото, забеляза Стефан да оглежда менюто със сандвичите, при това толкова съсредоточено, че почти усещаше как гладът стърже по стомаха му. Огледа го – широките дрехи не можеха да скрият тънките китки на ръцете му, а шапката, сложена настрани не правеше сянка на изпитото му лице. За шестнадесет години вероятно доста повече от шестнадесет, му се беше случвало да среща несправедливости.

            - Извинявай, ще може ли да добавиш към сметката два сандвича с шунка и една голяма бутилка сода?

            С периферията на зрението си Иво забеляза, че някой го приближава и внимателно надигна поглед към витрината, за да може да види огледалния образ на Елисавета. Подсмихна се, докато организираше портфейла си.

            - Бос? – Елисавета облегна брадичката си върху раменете на Иво. – Впечатлена съм.
          - Просто портфейл. – отвърна Иво и бързо се извърна към нея, а тя почти се стъписа от близостта на тялото му. Опита се да се концентрира.

- Различавам кога нещо е просто и кога крещи лукс. Знам си уроците. – тя отстъпи няколко крачки назад, след което го удари по рамото, а той извика в отговор. – Да не те оставям в чуденка, това ти е заради това, че си пълен олигофрен!

- О, хайде, де! – все още начумерен й отвърна Иво. – Мислех, че вече си ми простила, че те оставих да паднеш. Пък и ти не се държа особено мило с мен.

 - Аз не се държа мило с никой. И това не ти е заради онова по-рано на гарата. – обясни тя. – Това е, защото гримът ми тотално се е развалил, а ти си мълчиш. Откъде това желание да ме караш да се чувствам зле?

 - Развалил ти се е грима? – попита Иво и се наклони към нея, скъсявайки дистанцията от лицето й на един дъх разстояние. – Мммне, не забелязвам нищо.

 - Червилото ми се е изтъркало и вероятно от падането съм си изгубила едната мигла на окото! – повиши си децибела тя и насочи ръцете към лицето си. – Виждаш ли това?! Сега целият макиаж е за оправяне!

            Иво понечи да отговори, но касиерката го извести за готовите сандвичи. Той се извърна да ги вземе, а погледът му беше вперен върху Елисавета, която отиваше към дамската тоалетна. Иво се подсмихна, когато видя малките й ходила да се разхождат по чорапи на обществено място.
            Би разбрал, ако принцесата вече го мразеше.
            Повече би разбрал, ако й е трудно да го направи. 

 - Стефан! – Иво махна на тинейджъра, а той му се ухили насреща. Беше шемет, със сигурност, но Иво му симпатизираше. Все пак именно той им подаряваше превоз в новогодишната нощ и точно той беше неговият коретор за триене на спомени. – Тези са за теб.
- Каквооооо? – Стефан хвана подадените във въздуха сандвичи. – Сандвичи на харабията ли, брат. Еваларката!!

        Стефан го потупа „мъжката” по рамото и двамата се запътиха към комбито на втора колонка. Въпросното комби беше някакъв стар „Фиат”, който ръмжеше при палене на двигателя и имаше странна миризма. Стефан твърдеше, че се дължала на някакъв забравен чифт мръсни чорапи, който никой не успял да намери. По негови думи било случаят бил най-голямата мистерия на гетото. Гетото всъщност е квартал „Обеля”.
           
- Аз ще се возя в багажника. – оповести Стефан, когато вече отваряше вратата на багажника. Останалите познайници, вече разположени на задната седалка, синхронно се обърнаха към него, видимо озадачени от поведението му. – Какво ме гледате като бухалчета, бе? Хехе, дребен съм, пък и искам да съм си до скейта. Винаги ми е било мечта да се водя тука.

          Любов поклати главата и въздъхна и върна погледа си върху някакви листи с нарисувани тактове по тях. Дара отсъди, че все едно чете арабски. Алекс я попита кога се е опитвала да чете на арабски.

        Иво запали колата в готовност, а таблото светна. Бяха минали десетина минути откакто Елисавета беше влязла в тоалетната на бензиностанцията. Половиният час на първата спирка се измести с още десет минути.

 - Толкова ли я стреснах, че чак я разстроих, не мога да разбера? – попита Дара, а седящата до нея Любов се засмя.

 - Имаш предвид, че се е напънала ли? - по физиономията на Стефан отново се беше спуснала широка усмивка и на другите вече им ставаше ясно защо му викаха „Зелето”. – Все не мога да си представя как кифлите ходят до тоалетна, брат. Много ми е нереално, такова.

- На брат ли ти приличам, бе, човек? – попита въпросително Дара и една бръчка се оформи между очите й.

 - Трябва ли да си толкова вулгарен? – в същия момент добави Алекс.

 - Не съм вулгарен. – обясни Стефан. – Просто имам свободата да се изразявам и не ми е неудобно да го правя. Вие винаги ли говорите по едно и също време?

Докато интелигентния разговор на задната седалка продължаваше, Елисавета най-накрая излезе от бензиностанцията и Иво се запита как по дяволите малките й глезени издържаха на кучия студ навън. Когато тя влезе във „Фиата”, той увеличи парното до последно.

 - Донесох банани, снаксове и сладки. И вода. – каза тя, подавайки торбата назад към Любов. – Забелязах, че негово височество сър Иво, пропусна да ни набави провизии, когато купуваше сандвичи за Стефан.

 - Ей, аз имах сандвичи, брат. – извика в ентусиазъм той и малкото пространство в колата се изпълни в звука на апетитното му хрупане.

 - Какво по дяволите се е случило на лицето ти? – Дара погледна към Елисавета и я гледаше като хипнотизирана.

- Какво да му се е случило?! – попита Елисавета и мигновено извади от джоба си малкото си огледалце.

- Ами... няма го. – присмя се Дара, а Елисавета подбели очи. – Така де, свалила си си маската.
- Свърши ли вече с подигравките?
- Засега.

            Телефонът на Алекс звънна и Дара веднага наведе ухото си до слушалката. Иво усили музиката на първата радиостанция, която хванаха, завъртя ключа и с познатия звук на ръмжене, „Фиатът” запали.

            Любов тананикаше някаква мелодия, докато бензиностанцията оставаше в далечината. Стефан приключваше с настървеното ядене на втория сандвич.

            Елисавета държеше дланите си една в друга и пукаше пръстите си. Прокара пръсти през косата си, измести я на една страна. Завъртя някакъв кичур. Кръстоса краката си и заклати единия, оставяйки го да отмерва ритъма на нервността.

              Иво хвана ръката й, усети някакви вадички между пръстите й. 

            Искаше да й каже, че е ослепителна. Че очите й го караха да си представя пясъците на Сахара, задушевен августовски ден и цветовете на първите есенни листа.

            Но не сега.
            Все още нощта беше млада,
            а годината твърде късна.

           

            

You Might Also Like

0 коментара