Стотици пъти си обещавах. Обещавах си да спра пушенето на нелепости и очернени връзки. Обещавах си да спра с преяждането на наивност, преди тя да ме е погълнала цяла. Обещавах си да отпия една-единствена глътка воля, за да се убедя, че страшно няма. Мислех си, че си обещавам миниатюри.

Всъщност съм гонила милениуми.

Това не е литературно шествие, но не е и сива равносметка. Това са буквите, които ме изписват. Това са думите, които ми придават смисъл. Това съм аз - звучна понякога, заглъхнала често. Аз съм между антитезите, аз съм чиста главоблъсканица. Не, не ми откривайте пиедестала, моля ви, нямам придобита важност. 

Сътворение съм, 

напоено в глупост. 

Изпращам я годината! Най-накрая късам календара, късам часовете, намацани с мътилка от спирала по възглавницата, преди изгрев, по време на забравен, безметежен, ужким почивен ден. Късам с депресивните си състояния, с омразния март месец, с предългата зима, със зимата цяла година. Изхвърлям боклуците в насрещното на вятъра, да ги изпрати в забвение някъде, далече от бездните ми. Хвърлям последен поглед назад. 

И осъзнавам. 

Отне ми приблизително 24 години да скъсам с пъпната връв.

Ясно защо животът започвал с плач.

Сега започва всичко. Дишането, първите усмивки, първите трепети. Изразяването и социализирането. Растенето - на височина, на изпълване на пространството, на грамади-подвизи. 2015-та ми беше шамарът. Усмирителната риза. Парадоксът. Урокът. 2015-та ми трябваше, за да се възродя от руините на собствените си несигурности и да се опитам да се преродя във векът, в който ми е отредено да живея. Във век, в който не е срамно да кажеш "мога", в който има какво да твориш за промяна, в който е повече от нужно да бъдеш възрастен!

Със запазени детски фантазии, чисто сърце и изстрадана доброта.

Напускам кошарата, обятията на мама и самолетните прегръдки с татко. Изнизвам се среднощно от детската си стая, преглъщайки буцата при спомена на игрите със светлините на две непослушни сестрички, препълнили със смехории късните часове след девет вечерта. Обръщам гръб на куклите, на плюшковците, на разчоплените слончета по стените. Бягам с все сила, подминавайки орехът в летния пек, раните от колелетата и искрите на огъня, искрите на светулките. Забравям за първото си влюбване на единадесет, забравям за контролните по математика, забравям за мечтите ми да бъда лекар. Сбогувам се с приятели, най-добри приятели, ще-те-обичам-завинаги приятели. Тук вече заплаквам. Най-трудно е да спреш да се питаш какво е можело да бъде. 

Още повече - когато да бъде, не е било писано никога.

Отне ми 23 години, три месеца и осем дни да порасна.

Отне ми увереност, проблеми в семейството, любовни разочарования и няколко приятели. 

С белези от обичане, с дупки-предателства и зашита вина на грешки се отправям напред. Към неизвестното, новото, непонятното. Както винаги досега.

Ама с една разлика. 

Вече съм възрастен. 

И е време да се обичам такава.