Трая(...) след книгата

19:51


- Благодаря? Предполагам?! Това ли очакваш да чуеш от мен? – тя прихна и от съществото й се надигна гърлен смях, който нямаше нищо общо с искреността. – И за кое да ти благодаря? Че връхлиташ като буреносен облак в живота ми, без предизвестие? Че ме връщаш назад във времето и ме спускаш по тази въртележка отново? За кое?
            Тя хвърли дебелата книга в краката му и шумът, който се породи от падането й, заглъхна сред виковете й. Не я интересуваше, че беше толкова рано сутринта и че съседите от околните къщи, вероятно все още сънуваха първия си сън. Нищо нямаше значение сега. Нищо, освен смарагдите на очите й, разтапящи се в меда на неговите; нищо, освен едни хвърлени на земята празни думи, завити с красиви метафори. Празни думи за една препълнена от емоция история.
            Главата я болеше – от липсата на сън, от бясното шофиране цяла вечер, от липсата на спокойствие. Очите й пареха, клепачите й тежаха. Но трябваше да пристигне тук, трябваше да получи отговор, трябваше да остане будна. Трезва. Хладнокръвна. Сякаш беше възможно това, в негово присъствие...
-          Не, да ми благодариш, за това, че си ми вдъхновение. – той се усмихна, облегнат на рамката на вратата, не обръщайки изобщо внимание на книгата в краката му. Не откъсваше поглед от жената пред себе си. Не можеше. Имаше да наваксва с години.
-          И мислиш, че имам нужда да ти бъда вдъхновение? – тихия му глас, контрастираше на викове й. Но тя силно усещаше изговорените му думи... – Кой ти дава правото, отговори ми? Никой няма да разказва за нас, никой няма да пише за нас, никой няма да разбира за нас, защото и без това не биха могли...
            Тя зарови главата в ръцете си, които сега трепереха. Трепетът се разнасяше по сетивата й като кибритена клечка, запалила огън. Бързо, всепоглъщащо, невъзможно за спиране. Тя гореше.
            Слънцето се надигна над хоризонта, събудило се, само за да види срещата им. Вятърът разнесе парфюмите на пожълтялата история.
            Историята, която книгата споделяше, за която сега се раждаше живот отново.
-          Ти, какво? – сбръчи чело той. – Дойде, за да ми се скараш, за това, че съм публикувал книга ли?
-          Не, глупако! – недоумяваща въздишка се изтръгна от тялото й. – Че си публикувал книга за мен, за нас, за връзката ни. Която приключи! Преди десет години! И трябваше да си остане заровена там, в лятото на 2004 година.
-          Това е просто история. – той се усмихна. – Която критиците приеха, в която светът се влюби. Ако няма да ми благодариш, можеш поне да ме поздравиш. Или пък да се извиниш, за това, че не беше права, когато ми каза, че за професията „писател” няма бъдеще. Нали си спомняш? Когато ме напусна.
            Той пристъпи няколко крачки напред, все още изпивайки я с поглед. Прекрачи над старата история и погледна уверено напред към новата.
-          За това го направи значи? – той се приближаваше, а тя стоеше поразена; хипнотизирана от това, че сега той държеше света й в дланите си. – Да ми натриеш носа и да ми докажеш, че само глупачките се отказват от велики любовни истории при най-малката трудност. Да ме накараш да съжалявам, така ли? Да ми покажеш, че можехме да имаме всичко.
-          Не. Казах ти, че все още си ми вдъхновение. – поклати глава той. – А един писател пише, когато има муза да го прави.
-          И това вдъхновение с какво ще помогне? – тя извика насреща му и не знаеше сама, дали на себе си, или на него беше по-ядосана в момента. – Магически ще възстанови отношенията ни? Ще изтрие от живота ми халката ми и съпругът ми? Ще се превърне в идеал за децата ми? Отговори ми, моля те, какво ще промени глупавото, закъсняло вдъхновение...
            Тя не усети кога заплака и колко бързо в зеленото на очите й се разля карибското море. Цял океан, готов да го удави.
            Той притвори очите си, наведе главата си и откъсна за първи път погледа си от нейните.
-          За какво дойде тогава?
            Четири думи, които тихо зададоха въпроса си; един въпрос, чиито отговор надигаше страх и у двамата. Че след цялото време, щяха да си признаят, или безнадежното осъзнаване, че никога нямаше да го направят.
            Ала макар без думи, те знаеха.
„Исках да те видя, да се уверя, че през цялото време съм ти липсвала”. – помисли си тя.
„Хайде, кажи, че все още ме обичаш”. – погледа му умоляваше нейния.
-          Не знам. – чувствата й останаха неизречени, заключени с катинар в душата й, натрупани от непризнаването, уморено натежали...
-          Знаеш. – сега беше негов ред да се засмее неискрено. – Но те е страх. И си готова отново да бягаш, и отново ще ми обещаеш да е завинаги, и отново след години пак ще се озовеш на тази веранда, пак ще ме потърсиш, за да поздравиш очите ми, пак ще се върнеш за секунда в лятото на 2004 година. Когато се разделихме, да, но и когато за последен път през живота си, беше щастлива с някого.
-          Не ми говори така. – гласът й беше утихнал, а неговият заживяваше с ярост. – Знаеш, че исках да бъда с теб. Знаеш, че исках теб.
-          Това е разликата! Ти искаше мен, докато аз исках не само теб, исках и света ти заедно с теб. Всяко малко нещо. Исках те сутрин, обед, вечер. Когато си сърдита, когато си усмихната, когато изпадаш в истеричен смях. Исках те, когато нямаш какво да правиш, и когато, беше пълна с ангажименти. Когато пиеш кафето си без захар, за да не напълнееш, и когато изяждаш цял шоколад сама. Исках те, когато си говорихме за нищо, но в което се съдържаше всичко. По всяко време – без резервации, без ултиматуми, без забележки. Защото ти, Господи, ти – ... – Не мога да те облека в думи, никога не и напълно. Исках те, тогава, и те искам сега.
-          Но не можеш да ме имаш.
            Тя заплака и годините тежаха на раменете й. Той я прибра в прегръдката си, и отново беше млад и беше пълен с надежда.
            И дълго стояха така, без да казват и дума, оставяйки телата им да говорят, а половинките на сърцата им да бият ентусиазирано за секунда намерили се, сред изгубените надежди и празните обещания.
            Мина време и той тихо й прошепна:
-          А може би, вече те имам. Много повече, откога и да е било.
           
            И изгубили представа за света наоколо, в прегръдката си държаха цялата вселена. Тогава двамата – просто той и просто тя, съзнаха едно.

            Историята никога не свършва с края на книгата.

You Might Also Like

0 коментара