Надежда в тюркоаз

13:44 ч.

- А, както си и мислех, тюркоазеното наистина беше твоят цвят.
Не ме разбирайте погрешно, нямах никакво намерение да уплаша клетото момиче, и то така, че да накарам плитките да пепеляворусата й коса да отскочат. Дали защото се появих изневиделица, заради отекващото ехо на широките коридори, заради вече сбръчкалото се лице на шестдесет годишната ми персона (или комбинация от трите), уви, получи се обратният ефект. Метлата падна от ръцете й, събитие, което внесе повече драматизъм от нужното, признавам си, и сивите й, кристални очи се приковаха върху лицето ми, ясно разкриващи бунта, който се надигаше в юношеската й душа. Разбира се, че все така се случва – когато невръстните и недообмислени действия на младите се срещнат с изстрадалата съвест на възрастните, първите няма как да избягат, и в този късен априлски следобед на 1789 година, девойката пред мен беше като разгърната страница на една многократно прочитана, до болка позната, книга. Този факт, колкото и скромен да беше, (или прекалено суетен всъщност) за остарялата ми душа, предизвика гърлен смях, изтръгнат от съществото ми.
-          Съжалявам, мосю, но защо ми се смеете? – чух звучния й глас, едва успяващ да прикрие нотката на страх, надигаща се в нея, нарастваща с всяка изминала секунда, в която я притеснявах с присъствието си.
-          Сигурна ли си, Аида, че това е нещото, за което съжаляваш?
Наистина клетото създание, а и аз старецът, който въпреки доброжелателните си намерения, продължаваше да я измъчва. Едва сега, когато натъртих на думата désolé[1], сякаш предизвиках мигновено отрезняване на паметта й, която накара импулсите в тялото й да се раздвижат с такава скорост, че отне по-малко от секунда тя да вдигне метлата, да скрие ръцете зад гърба си, да отстъпи крачка назад и да сведе главата си надолу. Едва сега, вината й ме погледна право в очите, непринудено опитала се да ме омилостиви. Отново се засмях; та кой има възможността да устои на детското разкаяние, изкъпано в чистотата, изречено през честните й устни в думите:
-          Не, мосю. Que je suis un voleur. [2]
-          Не си крадла, Аида. – продължавах с усмивка да й говоря аз, докато бавно заприкуцуках до нея. – Изправи поглед към мен, момиче, да не се страхуваш от бръчките ми. Та те са просто носител на истории...
-          Не на истории, мосю. – вдигна погледа си тя и стъкленосивите й очи ме омагьосаха. Как можеше толкова студен цвят, цветът на ледените утрини, да излъчва такава разтапяща топлота? – А на хиляди изживени години.
-          Доста спокойно изказване на пакостница като теб и то пред благородник. – засмях се аз, развеселен от хумора й. – Подай ръката си сега.
Колко ли се е страхувало детското й същество тогава и с какво хладнокръвие само почти успяваше да ме убеди в увереността си! Да, тюркоазеното наистина беше нейният цвят. И можех да се закълна, че повече й отиваше тази гривна, която беше на ръката й, много повече отколкото на половината други благородници. Тя сведе погледа си надолу и надигна ръката си, а диамантената гривна на обичната ми съпруга проблясна с тюркоазените камъни в сумрака на коридора. Малката длан  на момичето се изгуби в грубата ми пълна с мазоли шепа, и за нейна огромна изненада – наместо да извзема гривната, аз целунах нежната й кожа.
-          Та, искам да ти предложа една сделка. – споделих и аз. – Ще ти позволя да задържиш гривната ми, но в замяна ще ми отделиш от времето си, за да изслушаш един налудничав, съвсем близо до побъркването старец.  
-          Наистина сте чудат. – тихо каза тя. – Но нямам против да бъда кошчето ви за споделености.
Тя остави метлата облегната до стената и подпъхна ръката ми под нейната, докато опората й ме придружаваше. Вървеше бавно, редом до мен, опитвайки се да прикрие факта, че почти не забелязваше дребните крачки, които правим. Представете си, ръката ми държеше дванадесетгодишно момиче, на чиято сила, аз в момента се осланях. Без да противоречи, без да се отдръпне, без да изчака да я помоля, тя ме съпровождаше. Не на титла, Аида носеше благородността в душата си.
-          Благодаря, мосю, за гривната. – каза най-накрая тя, когато краката ни докоснаха тревата на градината и априлският вятър защипа по бузите ни. – Жестът Ви е огромен и обещавам, че никога повече няма да взимам нещата ви.
-          О, Аида, ти просто взе това, което си е твое. – засмях се отново аз, срещайки неразбиращия поглед на сивите й искри. – Знаеш ли, че тюркоазът означава защита? Онзи, който го носи, ще бъде предпазен от бедност и грижи, а ако му вярва, дори ще му донесе благосъстояние. Той е талисман.
-          Но, мосю, малко късно е за това. – каза Аида със звънлив смях и разпери ръце, с което сякаш ми позволи да я огледам. – Аз по-бедна и в по-безочлив вид трудно бих могла да стана, не виждате ли?
-          Не унивай и накарай тези лоши мисли да бягат надалеч от теб. Всеки благородник си има минало, заради което е именно такъв, а всеки просяк бъдеще. Никога не знаеш какво те чака на ъгъла.
-          Както аз днес не знаех, че ме чака изгубената тюркоазена гривна на графинята!
-          Именно. Но за да запазим дори  и минималната възможност за благосъстоянието, което този талисман може да ти донесе, съветвам те да го пъхнеш в джоба си. Прекалено силно блести и може да предизвикаш вниманието на околните.
-          Мога ли да Ви попитам, защо ми отделяте от времете си и защо сте толкова благосклонен към мен. Не ви ли натоварвам? – тихо попита Аида, докато с усилие се мъчеше хем да държи силно ръката ми, докато вървим, хем да откачи гривната си и незабележимо да я сложи на скришното място, за което я посъветвах.
-          Защо да ме натоварваш, Аида? – отвърнах с въпрос на въпроса й, усещайки как запъхтявам говора си вече. Не ме съдете за наивността ми, макар и остарял, да вярвам, че все още мога да бъда пъргав като децата, способен на дълги разходки, неуморим в делата си.
-          Искате ли да поседнем, мосю? – попита с изострена загриженост малката ми събеседничка, когато усети, че годините ми си казват думата. – Ето с тази разходка ви товаря, например.
-          Не, седенето ме натоварва. – възпротивих се и за секунда усетих как се инатя като хлапак, в компанията на връстик. – Пътят от друга страна ме успокоява.
-          Мен, ако питате е по-скоро обратното, не ми се иска да Ви стане лошо, мосю. А после ще намерят и гривната и ще обвинят мен за всичко и ще ме линчуват, докато не изгоря във вината си. Да поседнем заради мен! – примоли ми се тя.
-          Момиче, толкова смело се държа, когато дойдох при теб по-рано, че сега ли ще допуснеш на страха да се вгнезди у теб. Довери ми се. – усмихнах се аз и спечелих благоразположението й. Благородник да печели благоразположението на прислугата! Просто един парадокс. – Докъде бяхме стигнали? А да, ти реши, че ме натоварваш. Не, натоварвам се когато виждам страдащите души на съгражданите си – тези, които за ден работят за късче хляб. Натоварвам се от босите ходила на децата, от дрипите, които са на гърбовете, неспособни да ги предпазят нито от студ, нито от болест. Живеем в общество, в което роклите на дамите тук, тежат колкото кльощавите деца по улиците. Каква поквара!
Виж, Аида, ти ме успокояваш. Успокоявам се да знам, че някъде там в тази побъркана Франция, все още има хора, които като грешат, търсят изкупление, търсят прошка, научени са да кажат „съжалявам”, да признаят вината си, а след това да благодарят. Хора, пълни с чест и благородство. Знаеш ли какво е благородство, момиче?
-          Разбира се, че знам, мосю. Не ме имайте за глупава. Благородник сте вие и вашето семейство. – сключи вежди тя и сложи ръката си на кръста, обидена от това, че сякаш подценявах и най-елементарните знания, които бе способна да има
-          Това е грешката, Аида. Кой казва, че само тези, които имат синя кръв, трябва да носят сини камъни?- смигнах и аз, а тя след секунда или може би две, се усмихна, добре разбрала, онова, което се опитах да й кажа.
-          Le papa![3] От час те търсим, а ти пак си занимавал прислугата. Опасно е за теб, да излизаш сам, без придружител.
-          Но мосю има придружител! – отвърна Аида на дъщеря ми, която повече от очевидно не очакваше подобен отговор. Остана със зяпнала уста, и единственото, което можеше да направи в случая беше да бълва от нея огън.
-          Искрено се надявам да нямаш предвид себе си, малка мърла такава. – извика и тя,а Аида дори не трепна. – Марш в кухнята, където ти е мястото. И си мери езика, защото при следващо провинение, последствията ще са доста по-тежки.
Лош баща ли бях, когато за момент (или за цял живот) ми се прииска ролите на двете момичета да бъдат разменени? Не унивах, заради това, че ме отдалечават от Аида, защото и утре беше ден, и утре пак щях да я видя, а по-късно, ако времето позволяваше, пак щях да поговоря с нея, пак щях да оставя някое бижу умишлено пред коридора на стаята й. Защото какъв пламък имаше в това момиче само... Достатъчен да запали революция.
-          Помни, че никога не трябва да спираш да се надяваш, Аида. – провикнах се, докато усещах как тя ме гледа в гръб и следи отдалечаването ми без да откъсва поглед. – Надеждата може да е опасна, може да доведе до лудост, мило дете, но може и да е началото на едно грандиозно пътешествие, на велика промяна. Мечтай и се надявай, защото светът има предостатъчно благородници. И знаеш ли какво ще ти кажа? Светът има нужда от повече мечтатели.





[1] От френски – „съжалявам.
[2] От френски – „за това, че съм крадла.”
[3] От френски – „татко”.

You Might Also Like

0 коментара