Обитавана

12:38 ч.


         - Позволи ми да те обичам. – казва, а гласът му изскърцва върху напора от старите, ръждясали панти.

         Поглеждам го с присмех и убеденост, че това клони до невъзможното, а после прегръщам здраво ръката му. Искам да го заведа, да пропътувам обратно до мястото, което наричам го дом. Същото, известното с това, че пристигането ти нищо не му променя.

         Ръцете ни – портал, а светкавица проблясва.
         Пристигаме и пред очите ни –
         едно години отдалечено място, пък близко събрало е спомени. Това далечно място, пред което благоговея, пред което съм поданик. Същото, което толкова пъти се опитах да надрасна.

         Казвам му:

         - Ела по-близо. Следвай ме. Позволявам ти да ме видиш отвътре. Вгледай се напред в пейзажа. Полюбувай се на детайлите. Нареди пъзела. А чак тогава ще ти кажа, че съм твърде окъсняла за обичане.

         Вгледай се напред, изследвай празното пространството на природата и пукнатините на изпръхналата пръст. Няма табела с име на градчето, затова заслушай се в граченето на птиците. Доброжелателни са, когато те гонят.
         Старото плашило чете проза отчетливо за руините от младостта. Опасни приказки са: за танца на скелети, за дуели между конни ездачи, за жетвари и жътва на изпити души.
         За опиянени души.
         Никога няма да повярват, че истински някой е трезвен.
        
         Петдесет метра нагоре е останала една спасена, нагнетена, блуждаеща. Душа с произход и без продължение. Непозната. Виж го – брадясал мъж продава антики, поздравява ни с върха на шапката си. Гледа през очите ни и не разпознава, че аз му бях свидетел.
         Как отглежда декари от градини, как остави листата да станат в бодли, как цветята превърна ги в плевели, а реколтата в празни буркани. Със същата шапка, с която ни поздравява, гонеше птиците на промяната, а викаше дракони с изпепеляващи дъхания.
         Виж го сега, обграден от вехтории.
         Само те му носят спомен, че нещо е било.
         Преди да е пропило.


         Часовникът сочи един и половина, а мъжът се подготвя за парада на призраци. Разхождат се край него, примамват го да заповяда, той поклаща глава и не иска да ги познава.
         Развалят му уединението. Така както той развали животи.
         Превръщайки светци в грешници.
        
         Запяват му песен: за семейни вражди, за наранена любима, за две дъщери, възпитани, че не могат да бъдат обичани. За власт и за царуване, за самота и неотговорени въпроси, за среднощен рев и за строшени бутилки.
         Мъжът създаден, за да сътвори магия.
         А твърде уплашен от думи, от приказки.

         Слушай внимателно песента.
         Наблюдавай как попиват сълзите му в съсухрената кожа.

* * *

         Грабвам ръката ти и отново тръгвам да бягам.
         Светкавицата светва и сме обратно у дома ми, тук истински си добре дошъл. На най-безопасното място на света. Въпреки бремето.
         Въпреки времето.
         Този път аз се вглеждам в него. Той ме изследва от самото начало.
         - Ще намериш ли смисъл да ме обичаш? – го питам.

         И преди да му доверя, че ще му вдъхна сила, и преди да му обещая, че порталът е завинаги заключен, и преди да го оставя в очакване за  ново, по-хубаво приключение.
         Той бяга.
         А аз оставам дъщерята.



You Might Also Like

0 коментара