Авеню двадесет и три

10:35 ч.





                Пролетно е – като току-що разлилавели се зюмбюли, като ухание на плиснал дъжд, като прелюдия към ново начало.
                Една дъга е очертала хоризонтала на дългата калдъръмена улица, разделяща две линии пурпурни керемиди, викториански къщурки и зеленопъстри поляни пред тях. Улицата си няма име, адрес или притежание (парадоксално, предвид, че изглежда олицетворение на пощенска картичка). Улицата е без жители, а само обитатели – уж временни, пък познати от години; странници сякаш, пък странно са близки. Улицата –свита, гушната в тишината.
                Улицата –
                в застой,
                а от север,
                приижда герой.
                Тя се носи балетни пантофки, орхидеен цвят риза и плисирана пола до коленете. Идва с федора на главата, две опашки с червени панделки, тръпчинка на дясната буза и синини по коленете. Висока е – към метър и двадесет и две годишна, със самочувствие поизлющено доста, в ръцете си стиска мечти за раздаване. А! И някакъв куфар!
                Лея. Името й е съвсем кратко.
                Различно от нея, която –
                е дълга десетки изрезки от страници, стотици истории и томове с приказки. Цяла е цяла секция в библиотека, тричасов спектакъл с липсващ антракт и е галерия-неразбрано изкуство.
                Тя пристъпва напред и кокалчетата на свитата й длан опират у масивната врата на първата къщурка. Отстъпва крачка назад, когато бравата поддава от вътрешната страна и пред очите й застава дванадесет годишна госпожица с някаква мръсотия по лицето, наводнение в очите и разранено коляно. Наводнението в очите на малката, почти надига вълни до цунами в синевата на Лея. Тя едва удържа дигите, забранявайки и капка да се удави в тръпчинката.
                - Мразя ги! – малката хълца насреща й, сопола й тече над горната устна, а сълзите й развяват мръсотията навсякъде по бузите й. – За всичко са виновни те!
                - Прощавай, не разбрах.– пита тихо Лея, цялата в слух. - Кой ти е виновен?
                - Не знаеш ли??? – разперва ръце събеседничката й. – Най-ужасните родители на цялата планета!!!
                 - Е, хайде сега. Мисля, че драматизираш!
                 - Ти драматизираш!!! Туй виждаш ли го??? – малката надига крака си, изправя го в права линия, от което кръвта от коляното започва да капе право върху венчелистчетата на един минзухар. – Да не съм ти някакъв си Робинзон Крузо?
                - Първо, не знаех, че дванадесетгодишните знаят за Робинзон Крузо... – подема Лея.
                - Не го знам. – гледа малко засрамено и забърсва лицето си, омазвайки се цялата. – В училище чух за него.
                - Разбирам. – не разбираше Лея. – И се сравняваш с него, защото...?
                - Ами, ‘щото никой не го знае! – нацупва се тя, а Лея отсъжда, че малката е или голяма глезла, или голяма актриса. -  Също както мен никой не ме знае, откакто сме в тоя тъп, нов квартал с нашите! Нямам си нито един приятел, а отсреща има едни момчета, дето исках да си карам колелото с тях, а те – окачалките – ме бутнаха от моето и ми се смяха! Тази игра не ми харесва.
                И преди Лея да реагира, малката вече такъв вой е наддала, че малкото й тяло няма повече сили да възпроизведе сълзи. Само сърцераздиращи вопли. И много, много сополи.
                Лея се навежда към нея, преглъща буцата в гърлото си, разкопчава копчето на яката си и кляка пред нея, приканвайки я за прегръдка. Малката идва в нея, завира лицето си в косата й и мокри цялата кожа на тила й. Не със сълзи, а с лиги.
                - Предлагам ти да се успокоиш, искаш ли? – пита Лея, докато я милва по гърба, а малката, въпреки че клати глава в отрицание, спира да ридае. – Защо плачеш сега? Искаш ли наистина да бъдеш приятелка с момчета, които имат толкова лошо отношение към младите госпожици? Трябва да се радваш, че и да благодариш на тази рана за урока, който ти е дала!
                - Лесно ти е на теб! – отдръпва се малката, а лицето й застава пред лицето на Лея. – Ти сигурно си имаш десетки стотин приятели!
                - Няма такова число! – Лея се засмива, а малката й се изплезва, и май ъгълчето на устните й, издават лека усмивка. – Аз имам приятел. Аз имам теб.
                - Мен? – сините очи на малката сякаш ококорват бездна, готова да погълне Лея. – Ако имаш мен, значи аз имам теб и очевидно вече имам приятелка в този квартал!
                Лея кима насреща й.
                Малката се хвърля в ръцете й.
                Започва да й тананика песен, да й плете опашката, да й разказва за училището и за някаква нова игра, която си е измислила. Лея търпеливо слуша и търпи цялото мъчение върху косата си, без нито стон.
                Докато часовникът не бибка на ръката й, припомняйки й, че е време да тръгва. Краката й са изтръпнали от седенето клекнала, раната на коляното на малката вече има струпче, а слънцето напича точно над главите им, известявайки, че е време за обяд.
                Преди да я пусне, Лея бърка в куфара си и вади цяла кутия с цветни лепенки и ги подарява на малката. Тя се усмихва и тръпчинките на двете приятелки се срещат, за да си кажат „до скоро”.
                Малката къса една теменужка от градинката и я пъха в джоба на ризката й. Казва й „пази я”.
                Лея й казва „пази се”.
                И тръгва.
                За да стигне до следващата спирка й отнема секунда, минута, часове до година. След три номера, един склон разстояние и прекосяване отсреща, Лея е вече там – малко задъхана, поуморена, изгубена. Чука два пъти на вратата, резето прещраква и от вътрешната страна на къщата излиза момче, с огромна къдрава прическа, обгръщаща главата му като в купул, с огромни дънки, в чийто размер може да се побере два пъти и широка, прекалено широка усмивка на лицето, която буди съмнение за първоизточника си. Лея почти решава, че е объркала къщата, но надзърта вътре и вижда момиче, послушно застанало на дивана – на правилното място е, пред неправилния човек. Той още я гледа нахилено, усеща се да притвори врата и подема:
                - Малко коте? – мига й той, а нещо в корема на Лея се преобръща. – Позната си ми, чакай да се сетя – излизали сме заедно? Ха-ха, не би дошла, не. Имали сме среща! Това е, нали?
                - Виждам, че си зает, пък и се отбих само за малко... – тихо изрежда Лея, проницателно мижейки с поглед. Едната й пантофка започва да трака по земята в прилив на нервност.
                - О, да. – присвива лицето си младежът и се почесва по главата. – Да,да,да. Трябва да съм се объркал, много спек се получи. Ех, да го отменим за утре? Утре е окей, нали?
                - Разбира се. – процежда през зъби Лея, докато сърцето й почва да блъска от яд в гърдите, докато пушек-негодувание се надига чак в главата й, а нервността й заплашва да издълбае дупка пред вратата на къщата. – Може ли поне да те гушна за „до скоро виждане”?
                Лея се насилва да му подари най-фалшиво истинската усмивка, докато младежът вече е разперил ръце за прегръдка, щастливо чакащ да усети чифт пищни гърди в обятията си. Лея се накланя и умело потапя главата си в тила му, на мястото където къдриците свършват и срещат яката на ризата. Усмихва се, този път искрено, оставяйки перфектен ален отпечатък червило върху евтината, намачкана риза.
                Оттегля се по-усмихната, от когато и да е било по-рано. Той й праща въздушна целувка преди да затвори вратата, а тя праща причини, белези и следи, адресирани до непознатата вътре.
                Молейки я, да познае какъв човек стои до нея.
                Лея върви нагоре по склона, нагоре по годините, нагоре по уроците. Спъва се в един камък, после и в първата двойка минувачи за деня. Това я изненадва, повече от това да чуе крясъците им посред бял ден, посред тих ден, посред ден за промени. Раздели.
                - Какво не ти дадох, а? – крещи му тя и една немирна букла на русата й коса отскача. – Все нещо не ти стигаше! Изправих се срещу семейството си заради теб, скарах се с най-добрите си приятели, хвърляйки целите ми устои и светове на вятъра, тръгнала да възпитавам теб! Да ти вярвам, да те боготворя, да ти сложа цялото си щастие в ръцете си, все едно не научих какъв егоист си за три години!
                - И какво? – разтваря ръцете си той, гласът му раздира тишината, нещо в гърдите му се пропуква. – Сега ли си щастлива? При новия ти, при непознатия ти, при перфектния за мама и тати? Той ли ще ти даде, онова, което аз ти дадох?
                - О, Господ, ми е свидетел, не искам нищо от онова, което ти ми даде. – реве тя насреща му, хълца и е толкова наранена, че болката я кара да трепери. – Затова се махам! Защото така и не събра смелост да признаеш, пред онези малоумни твои приятели, пред съучениците, пред брат ти, че аз ти бях най-важна да правиш щастлива! Прекалено засрамен, че е истински влюбен на осемнадесет години! Глупак! Дано да благодариш по десет пъти на ден, че имаше в живота си, човек като мен. Никоя никога няма да те обича и на половина, колкото те обичах аз!
                Тя тръгва надолу по пътя, той се спуска бързо към нея, Лея примижа, отказвайки да гледа повече, поклаща главата си, за да изгони сълзите и въпреки разстоянието, съвсем отчетливо чува: „Дай ми още един шанс, умолявам те”. После някакви спомени връхлитат, нахлуват в мислите й, обират й от покоя, блъскат й по изградените крепости, заплашвайки да се превърнат в руини.
                Разрухите са хубаво нещо.
                Те са пътят към промяна.
               
                Лея притичкваа по-бързо нагоре към последната останала за днес къща. Пристига – запъхтяна, с белези от обичане и бръчки-угриженост. Къщурката е с табела „Авеню двадесет и две”, веранда с люлка за двама и с повей на някаква смесица между несъвременна чудатост, обречена наивност и преждевременно порастване. Лея сяда на люлката в същия момент, в който до нея се настанява последната й среща.
                - Здравей! – поздравява я новодошлата, забила поглед в  изтърканите си кецове и уморено облегнала глава настрани. – И ти ли си се изгубила?
                - Изгубена ли си? – пренебрегва въпроса й Лея, оглежда наоколо и пита: - Това е твоята къща, нали?
                - Е, и? – смъмря я тихо събеседничката й. – Човек може навсякъде да се чувства изгубен, къща не винаги означава дом, също както семейство не е винаги синоним на близост.
                - Мелодраматично. – отсъжда Лея.
                - Трагично. – отсича момичето.
                - Мисля, че просто си слагаш прекалено много грижи. – подбутва я Лея и плахо й се усмихва. – Може би, ако просто спреш да се притесняваш малко и намалиш тези цигари...
                - Лесно ти е на теб. – подсмихва се иронично тя и думите й жегват Лея право в центъра на емоциите й. Едновременно извират и яд, и състрадание, и любов, и благодарност. – Нямаш си представа какво е да си в моите обувки.
                - А ти да не би да имаш? – пита я тихо Лея, толкова деликатно, внимавайки да не  увеличи една нота тоналност от страх, че само това е достатъчно да нарани момичето до себе си.  – Не бъди арогантна само защото страдаш. Това, че те боли и увеличаваш размера на болката си, защото е твоя, не означава, че всичко останало е маловажно или по-малко важно от твоето.
                - Извинявай. Нормално не бих се държала така. – въздиша тя. – Но сега не съм в най-нормалната си форма.
                - Ами промени я. – заявява Лея и моментално допълва преди да срещне поредното подбелване на очи. – Знам, че „на мен ми е лесно”, ама на двадесет и две, ако се чувстваш изгубена, какво остава като станеш на тридесет и две?
                - Задувашам се. – почти простенва тя. – От прекалено много очаквания, от липсва на разнообразие и новости, от целия хаос около мен. Животът ми пречи да порастна и това е най-трудната битка, която съм водила някога. С чуждите предразсъдъци, с романтичните ми представи, практичното ежедневие.
                - Животът ти помага да пораснеш, когато ти предлага този хаос. – поправя я Лея. – Ти си си подредена, просто идва момент, който разхвърля целия този порядък край теб, защото е време за пренареждане. Все едно разваля пъзел, или лего конструкция, нали знаеш? И започваш отново – да издигаш кули, да запълваш пространства, да търсиш красотата накрая и да се обичаш като създател. Някой по-умен е казал, че ако животът беше лесен, нямаше да започва с плач.
                - Да, бе. Само дето моят започна преди двадесет и две години, а имам чувството, че от тогава ми е обречено да се лутам, скитам и да обвинявам всичко наоколо за собствената ми неувреност.
                - Всъшност животът започва, когато си готов да започнеш да го живееш.
                - Готова съм! Защо не се чувствам добре и не съм готова да живея! Имам чувството, че нямам истински приятели, че нямам творчески идеи, че не съм достатъчно обичана и достатъчно самостоятелна. Кой нормален двадесет и две годишен прекарва свободното си време сам, надявайки се, че ще му се случи чудо?!
                - Стига, момиче. – прекъсва я Лея рязко, от което събеседничката и подскача и люлката се залюлява. – Предай се! Престани да се опитваш на всяка цена! Отпусни се... Просто остави нещата да се случват от само себе си. А междувременно благодари!
                - За какво? На кого? – поклаща главата си тя, вече поразколебана, търсеща опора.
                - На мен, затова, че те срещам. Че съм ти първият учител. Че ти давам причина да вярваш. Да знаеш. Повече за себе си.
                - Благодаря ти тогава. – казва тя, преди да тръгне Лея и я изпраща с последен въпрос. – Не ми отговори на въпроса? И ти ли си изгубена.
                - Не. – поклаща глава тя. – От там се връщам. Намерена.

                Вече е готова да се изправи и да продължи по пътя си – подносила куфар, с изправена походка и прибрани несигурности по джобовете на семпло облекло. С голяма усмивка, изстрадана доброта и цяла тетрадка, запазила спомени и истории.
                На онова момиче –
                с раните от падане, с раните от доверяване, с раните от бурна любов, с раните от сблъсъците с реалността. Всичките рани, овековечени с белези. Всичките белези от изминали пътища.
                Пътища, довели до тук онова момиче. Което, често се бореше с мечтите да бъде на двадесет и девет, с изяснен смисъл на дните, и мечтите да бъде на пет, а всичко останало да й предстои. Криза на младата възраст. Криза на съзряването. Криза на отказа да поемеш толкова много отговорност, в свят, който прави всичко по силите си да те учи, че е по-добре да бягаш от нея.
                Сега, тя е това момиче. Перфектна на двадесет и три.
                Променяща чужди съдби.
                Или всъщност търсеща смирение в самата себе си.
                От преди.

                Върви напред към новото, с празен куфар, очакващ пълни истории.  Омиротворена, вдъхновена, благодарна.
                Че в младостта си е срещнала голямото разочарование,
                и точно то бе първото,
                превърнало я в сътворение.

                

You Might Also Like

0 коментара