За рождения ден, меланхолията и края на юли

13:50 ч.

Има неща в живота ми, които обичам до болка, които вярвам, че са ме предопределили, които сантиментално изживявам всеки път, когато идеята за тях пресече съзнанието ми. Не знам дали е само при мен, но откривам, че именно за тези неща, които обичам всеотдайно и напълно, ми е много трудно да говоря, да ги обясня и да ги разкрия в пълнотата им. Може би, защото считам, че думите са недостатъчни, а просто може би, защото са ми толкова свидни и живеят в мен, че се страхувам да ги изведа на дневна светлина. Едно от тези неща е поредицата "Хари Потър".


През годините съм събирала - плакати, стикери, атласи, предмети, филми, билети за кино, картинки, OSTs, хартийки, статии, видеа, книги на български, книги на английски, фенфикшъни... и до ден днешен не спирам да го правя. Четенето на поредицата, която излезе повече от 15 години, мога абсолютно акуратно да употребя "все едно беше вчера". Понякога ме хваща носталгия и си правя плашеща равносметка - леле, наистина измина много време. Друг път, чувствам, че героите и светът в поредицата са тук и просто ме чакат да ги посрещна. И се усмихвам, защото знам, че само да отворя страниците ще си бъда у дома.



Не съм свръхмеланхолична, а единствено лоялна. Затова и пиша, за да отдам почит на две неразривно свързани личности, които ме направиха момичето, което съм днес. Създадоха ценностите ми,  извисиха чувството ми за справедливост и ме научиха тотално, без резервации, да допускам всяка емоция в себе си. Изградиха ме. 


Искам само да благодаря - и на Хари, и на Роулинг.
Въпреки, че някак не е достатъчно.



You Might Also Like

0 коментара