451° по Фаренхайт - познатата антиутопия

19:07 ч.




Книга: 451° по Фаренхайт
Автор: Рей Бредбъри
Издадена: 1953 г. 
Жанр: антиутопия 
Оценка:  

451 ° по Фаренхайт - 
температура, при която хартията
 се възпламенява и гори...


           От дълго време насам се канех да прочета романа на Бредбъри и, дали защото случих на точния момент, или актуалността на препратките, които книгата прави към съвремието, тази класика нито ми беше трудна за четене, нито ме остави разочарована. 

         451° C по Фаренхайт неслучайно е толкова често споменаван, а Бредбъри неотлъчно съпътства всяка една класация с книги, които задължително трябва да прочетем. Романът създаден преди повече от 60 години, днес е актуален повече от всякога,  до такава степен, че мога да твърдя, че надминава дори действителността на годината на създаването си.

    Романът пести време, обширност и подробности, съвсем целенасочено създава илюстрацията на тоталитарно, роботизирано общество, в което техниката и вещите имат повече душа и стойност от хората, които ги създават. Разгърнат е един свят, в който посредствеността се счита за почетно човешко качество, еднотипността на хората за порядъчност, а любопитството за това какъв е и как може да е устроен светът е строго забранено. Книгите са лошият герой в историята, а пожарникарите са спасителите, които изгарят книжните доказателства, че е възможно да съществува и друга реалност, основана на креативност, дълбока сантименталност и елементарна нужна човешка близост.

         Главният герой в историята е Гай Монтег - пожарникарят, който търпи бурно развитие и метаморфоза - от човекът, на когото  му е отредено да гори, той иска да бъде онзи, който сгрява. Срещата на Монтег с чудатото седемнадесет годишното момиче Кларис, преобръща схващанията му за света, в който живее, и много скоро го превръща в бунтар срещу устроената система и властващото роботизиране, вълните-пропаганди и програмираното съществуване. Монтег задава въпроси и разбира, че всъщност книгите са много повече от празни дрънканици, че зад тях, скрит стои и смисълът, който открие ли се, светът би следвало да стане по-сплотен. Нещо, което тоталитарността забранява, изхождайки от идеята, че опростеното мислене и възприятие на хората създава перфектна действителност - без противоречия срещу властта, без мащабен поглед, без право на въпроси. 

      Не знам дали Бредбъри е целял истински да остави толкова отворен край на романа, но определено, разгръщайки последната страница, аз останах с повече въпроси - какво следва после, какво се случва с опозицията, какво става, когато стигнат в града? И макар да бях разочарована от липсата на отговори сега осъзнавам, че може би идеята е била, такива да няма наистина. Поне не и ясно формулирани. 

        Защото ние хората, все повече се превръщаме в уреди на собствените си научни прогреси и революционни открития. В желанието си да улесним живота си, всъщност се унищожаваме. Че няма нищо по-деструктивно от хора, влюбени повече във вещите, отколкото в живота си и хората в него. Бредбъри първи е направил изводите за това.
         А за читателят - човек остава да ги разбере и да се замисли.
  

 Имаше чувството, че зад себе си е оставил сцена с множество актьори, 
че е напуснал някакъв внушителен спиритически сеанс с шепнещи привидения. 
Отдалечаваше се от една недействителност, която бе ужасяваща, 
и навлизаше в една действителност, която беше нереална,
 понеже му беше непозната. 


 - Мисля, че ги направих по-нещастни, отколкото са били от години насам.
Може би те са прави, може би е по-добре човек да не гледа живота в очите, 
а да бяга от него, да се забавлява. Не зная.  


И така! Книгата е заредена пушка в къщата на съседа ти. 
Изгори я! Сломи желанието на човека да мисли.

You Might Also Like

0 коментара