Once; excerpt 1

23:03 ч.










15 януари 2000г.
Малко след два и половина сутринта


         „Не беше наложително на всяка цена да приемаш думите ми сериозно, Теа, че да закъсняваш с толкова много.”
         Наближаваше два и половина след полунощ, но Теа все още не можеше да заспи. Беше се прибрала преди не повече от половин час, а майка й неспокойно очакваше, за да я посрещне с това изречение, а след това уморено да се прибере в стаята си. Утре я очакваше разговор, утре щеше да обяснява закъснението си. Сега имаше нужда просто да се наспи. Едно голямо количество здравословен сън, което да опресни съзнанието й.
         Странно, но думите на майка й не викаха неудобство у нея, или пък вина. Викаха само трепет, който не познаваше
         Вълнение се беше изсипало отгоре й. Вълнение, което барабанеше по тялото й, създавапе неимоверен шум, щипеше й,  разсейваше я и всяваше страх у нея, защото изменяваше света й, и изчистваше разума й, който като че ли беше като кално петно, което трябваше по-скоро да бъде отмито.
         Теа се зави през глава, опитвайки се да покрие натрапчивите мисли, да ги изгони някъде в периферията, да ги накара да млъкнат и да се разпръснат, но не й се получаваше. Страхуваше се от тази нова част от себе си, която не беше открила досега. И се чувстваше като абсолютна глупачка, защото само глупачките се увличаха по едното чувство за хумор, широката усмивка, ароматите на ванилия. Години наред Теа се беше дистанцирала от такова поведение, а сега то я догони с бурна скорост и огромни мащаби. Като лавина, която се спускаше към нея и я заплашваше да я отнесе безмилостно, ако тя по-скоро не намереше място, където да се скрие. Но искаше ли?
         Рационалността и разсъдливостта бяха изчезнали. Бяха изтрити от омастилена в сигналночервено емоционалност, която сега властваше у нея. Емоции, които до онзи ден мразеше, които днес предизвикваха любопитство. И я омайваха, и я приласкаваха... и я приближаваха. Толкова близо до това да извърши първия си грях.
         А именно да изневери.
         На себе си.

* * *

         По същото време, още едно легло беше домакин на няколко хиляди среднощни теми за размисъл. Джей Пи беше изгасил осветлението, беше спрял музиката от уокмена си и насочи цялата си енергия към това се унесе в съня си. В тъмнината на стаята му обаче, съзнанието ясно рисуваше силуета й, толкова истински, толкова светъл и жив, сякаш тя беше на сантиметър разстояние и само той да отвореше очите си, щеше да я срещне. Смехът й кънтеше в ушите му и той смутено осъзна, че за него нямаше копче,  с което да го изключи.
         Теа не му беше по мярка. Беше му неудобна, защото е от онези момичета, които лесно хващаха окото, събираха погледите в препълнени стаи, но трудно можеха да бъдат забравени щом веднъж бяха опитомени. Как можеше някой с толкова ангелски черти на лицето си, фигурата си, начина по който вървеше сякаш се носи грациозно, да те кара дяволски да изгаряш? Но не беше в това проблемът и той го знаеше, защото през годините беше срещал безброй момичета, с които можеш да прекараш една хубава вечер и от чиято красота да пиеш, докато се наситиш. Но Теа не беше просто едно питие, което можеш да пресушиш с лекота, а елексир. Елексир за душата и отрова за съня.
          Тя беше от онези рядкости, които те впечатляват не само с визията си – тя привличаше и с интелекта си, с увереността си, с праволинейността и амбициозността си. Жените, от които не знаеш какво да очакваш, които те наелектризират и рушат опорите ти, а после ти дават обещание, че ще изградят свят само за теб. А беше сигурен, че то щеше да е нарушено, но изпепеляващо искаше да бъде сред руините.
         Той се подсмихна. Припомни си, че някой някога беше казал, че в неспокойните вечери, когато не може да те улови съня, това е така, защото си буден в мислите на някой друг. Но просто митове, а може би не...
         Завъртя се в леглото, а последната мисъл, която мина през ума му, беше отправена пак към нея.       
         „Ти ли си мислиш за мен, богиньо?”.



You Might Also Like

0 коментара