Стои – бохемката, удобно разположена в сумрака на палата си. Виното, разлято, а сортът pinot noir; чаршафите в леглото й – кашмир, достатъчен да гали сетивата й; ароматът в стаята примесен – петият Шанел, канелени пръчки и ванилови свещи – луксозно задушава с натрапчивото си присъствие. Стои, ви казвам, сред разпръснатите долари по мебелите си, в петъчната вечер – и скучае. И се намества удобно, отваря празния бял лист, хваща писеца и извезва по листа думи, толкова нежно, едва дълбае...

            И без да пита „Как си?” – пише.

            И за тежкото си ежедневие, и за дразнещите хора. И дълбае букви, ужким имена – които й е трудно да изрече, та за това ги дистанцира с недоуточняващи епитети. Нищо, без друго не са важни...

            Онази тихата, дето едва завързва разговор. И колко е затворена само. И дълбае бохемката – за свенливата, същата – нахакана. Уравновесената и истеричката. Галантно внимателната. Грубо недодяланата. Ограничената с високопарните си речи. С прекаления грим – „А онзи ден ми идва без носа си да е напудрила!” възмущава се нашата. И пак записва – за виреещата в облаците, да стъпи здраво на земята. Колко е безотговорна само и как нищо няма да стане от нея. Пък после я питала „С какво да помогне?” – „Все едно иска да ми помогне?” – стържи по листа. Недоволства на глас. Пали пурета, убива изтънчения тютюн, и продължава.

            За прекалено облечената, за прекалено разголената. За реалистката, за онази идеалистка. Някаква песимистка й скапала настроението, друга й надула главата с оптимистичните си настроения. За онзи ленивия, за онзи прекалено бързия. За тридесетгодишната дето живее сама с двете с котки, за онази с двете деца на едва двадесет и две. „И как ги гледа според теб? Какво възпитание можеш да дадеш? Та то е дете на дете”. Продължава. Онзи младия дето не спира да излиза, прекалява с алкохола от рано – „Ама щом иска да се убива...”. Подсеща се веднага и за студента, който само четял – художествена литература, научна литература, лекции, учебници, сборници. „Глупак” изсумтява. Най-хубавите години да си пропилява. И за какво да учи? Работи после за средностатистическа заплата. Да дава спестените си пари на старческия дом. „Ама на какъв ми се прави, да поправи първо себе си!”. Какъв живот живеят хората, които така или иначе не се докосват до ефирното?! Прокарва пръсти през нежния плат прегърнал тялото й. Поглежда надписа – стопроцентова коприна. Горката, не знае, че на етикетите мястото им е само на дрехите.

            Продължава.

            Че много по-добре щял да е устроен светът, ако повечето били като нея. Бележита колекция от най-класните качества. Време достатъчно, пари за всичко. И вярна приятелка – адресат, на който да пише, когато светът се обърне наопаки. Праща целувки. Подпечатва писмото. Залепя плика, с език оставя отрови по него. Изпраща телеграма.

            Ала отговорът го няма. Но нашата си пише. Всяка петък вечер. Все на довереницата си. И все пълни листи. Все сочи някой с пръст, замазва го в черно – хубаво, да му личат недостатъците. Изсмива се, долива си и продължава.

            Всяка петък вечер. Отговорът го няма. Докато петъците на годината не преброят петдесет и два. Забавят ги писмата, убедена е. Чака отговор и нервничи. Ядосва се и пише, седи и сади корените на плевелите си. Завършва.

            „Ако и тук не получа доброжелателния ти отговор, скъпа, това е!

            Идната седмица

            съдя доставчиците”.