Самодива от Краси Зуркова - Честното ревю

22:24 ч.

Книга: Самодива
Автор: Краси Зуркова
Издадена: 2016 г. 
Жанр: young-adult, fantasy
Оценка: ★★★

Най-красноречивата проза, когато някога съм чела. Ще започна така.
Ще продължа с това, че ревюто ми единствено претендира да е честно, многоаспектно и да отговаря на въпроса как книгата ми повлия като читател.

Изключително съм объркана как да продължа с изложението си по темата. Едновременно съм ядосана, впечатлена, развълнувана и раздразнена, при това в такива полюсни настроения, че и сама не знам на кой от двата бряга да се хвърля.

Позитивно ще започна с плюсовете и нещата, които ми харесаха:
  1. Фантастичната обоснованост, играта с фолклора, препратките към гръцката и българската митология и добавянето на реалистична нотка в старинните легенди. Дотолкова добре е разказана цялата приказка за самодивите, за Орфей и Евридика, че с приповдигнато любопитство отворих google, за да почета повече за изначалото.
  2. Цялостната информираност на писателката и ясно прозиращата ѝ интелигентност. Знанията относно кампуса, администрацията и академичността на Принстън; лекотата, с която пише за музиката, за съзвучията, препратките към Шопен; вметнатите разкази за комунизма в България и за тогавашните студентски бригади; умението, с което е описан град Царево, че за момент се изгубих сред улиците му. Знанията относно митологията изобщо няма да ги коментирам – наистина е впечатляващо колко на място, логична и съвсем целесъобразна, е изградена цялата фантастична беседа за легендите. Всеобхватни теми, събрани в един роман, при това звучащи абсолютно достоверно една до друга.
  3. Начинът на писане на Краси Зуркова. Изказът. Метафорите. Вглъбяващите, емоционални цитати.


„Всичко останало е илюзия. Мимолетна като твоето ефирно глухарче.”

„Защото ако си готова да разбиеш сърцето му, за да предпазиш своето от усложнения, значи не го обичаш. И вероятно никога няма да го направиш.”

„Човек, който изгубва любовта си, защото се оказва прекалено слаб.
- Или защото е обичал прекалено силно?
- Между двете няма разлика.”



  1. Фантастично-ужасяващото-трилъроусещащо се повествование, когато разказва за самодивите и за тъмнината. Само аз ли смятам цялата глава, развиваща се в Царево – със смокиновите дървета, лудата бабка, старата църква и привиденията в бяло, за една от най-крийпи главите писани ЕВЪР? Само аз?! Все още? Окей...
  2. Финалът.

Искам да акцентирам, че когато имам предвид гореописаните позитивизми, наистина смятам, че са умело пресъздадени. Вълнувала съм се, затваряла съм книгата от страх, бумтяло ми е сърцето и ахках няколко пъти, когато поредния цитат ме впечатляваше.

По същата логика – онова, което не ми хареса в книгата, направо ме караше да искам да я трясна и да се чудя какво по дяволите чета? (И защо не мога да го пусна от ръцете си все още :D).

  1. Основният ми проблем беше със стереотипите. Това е нещото, което ме изкарваше извън контрол, караше ме бурно да жестикулирам и да се възмущавам пред приятелки  и макар да знам, че книгата е писана преди няколко години, все още не си навивам на пръста за нормално, да напишеш толкова различна книга, потенциален бестселър, и вместо да представиш българското в най-добрата му светлина, да го обличаш в етикети. Половината от които към 2016 година дори не важат. Като:

„В България, където момичетата ходеха с високи токчета и къси поли дори до супермаркета” ?

„В България ходихме на скъп ресторант само при специални случаи, три-четири пъти в годината. За повечето семейства дори и това е немислим лукс” ??

„В България сушито не е популярно” ???

„В България хората се обиждат, ако им се каже, че трябва да наемат някой да слуша проблемите им” ????

Единственото вярно нещо по повод приобщаването на българите под един общ знаменател беше изказването, че да си тревожен е характеристика на нацията. 10 точки за това.

  1. Съжалявам със това, което предстои да напиша, така и не можах да се справя. Взаимоотношенията на Теа и Рис са написани като елементарен фенфикшън. Като че ли захванати от средата, сякаш читателя вече трябва да ги познава и да приеме за абсолютно нормално психарското поведение на Рис, защото е всъщност дълбок герой. Само че читателя и представа си няма кой по дяволите е този и защо по дяволите се държи с жените като с отрепки. Нещо повече – защо отличничка, стипендиантка, момиче, дошло с мисията да търси сестра си, му се връзва на акъла и тръгва след него, когато той изрично ѝ дава да разбере, че няма да каже нищо за себе си? Да цитирам 'не ми трябва да те познавам, трябва ми да те имам'. В кой свят това е нормално? Рис звучи като невменяем, пасивно агресивен, с реален почерк на избухливост, грозно вулгарен и арогантен и в него няма нищо привличащо. А, да, освен очите му. Съжалявам, не. Дори Едуард не е толкова досаден, а Грей поне обясни някои основни неща на момичето си в началото.

  1. Липсата на логика в някои моменти. Като например, когато Теа разбира, че всичко през последните 18 години е било съмнително и решава, че има сестра. Като това в Принстън! да бъде дадено соло на момиче, което дори не са чували как свири. Също това да обърка двамата братя, които според нея дори не си приличат.
Както казах, лъкатуша се между двете страни и така и не премерих достатъчно ясно кое чувство, докато четох беше по-силно. Оставам на книгата три звезди, защото решавам, че в крайна сметка няма особено значение колко красиво и интелигентно са написани половината от главите, когато другата половина просто плаче за редакция.


При всички случаи съм горда, че има нещо специално в България, което буди интереса на Запада. Припомних си чувството да си далеч от дома, припомних си колко обичам историята и българското и колко сантиментално се чувствам към малките, тайни кътчета на родината и още повече – към пъстрите, крайбрежни, черноморски градчета, които съдържат толкова много чудеса в себе си. Изпитах магията на българското, ама ми се искаше да е категорично подчертано и изпипано и останалото, че да нямам толкова бурни възражения и позиции по няколкото негативни аспекта. 

You Might Also Like

1 коментара

  1. завърших книгата вчера и се чудех дали да пиша за нея, само че твоето ревю се припокрива напълно с моето мнение и не виждам смисъл да се казва повече.

    а сравнението ти на връзката между рис и теа с фенфикшън е толкова spot on! беше ми толкова абсурдно, че в един момент просто спрях да се дразня и чак почнах да се забавлявам от прочетеното :D

    ОтговорИзтриване