Месец любов

16:37 ч.



Февруари, 1995г.

            Те са просто прашинки-вселени. Звезден прах и сътворение на мечтите. Пристигат в най-миниатюрните размери и носят милиарди пъти щастие. Пристигат с бурен плач и изненадващи усмивки. Пристигат, родени, за да се открият. От любов направени са, за да обичат.

Февруари, 1999г.

            Те са просто първи стъпки, учещи се да оставят следи в историята. Изправят се, посрещайки тротоарите, синините по лактите и раните по коленете. С поклащаща походка и с изплезена физиономия, сред другите, след другите, създаващи ритъма. На оживената улица, на пълните будки, на пазара от фигури – изгубват се. Всъщност се намират за първи път, а са твърде малки, с твърде насълзени очи, за да се запомнят.

Февруари, 2002г.

            Първокласници – тя с обещание за академични успехи, той със заявка за спортни изяви. Строени в сиви редици, с костюмирани крачки преминават през първия праг. Тя имаше червена панделка в косите, а той мразеше червената папионка, която мама му сложи септемврийската сутрин. Алени са, за отличителен белег помежду си.
            Но ги делят няколко улици, два квартала и десетина години.

Февруари, 2006г.

            Пакостници са! Тя направила захарен памук от прост памук за куклите си и докато баба се кара на дядо, че е загорил нещо някъде, тя напира да се смее и да раздухва дима от тигана. Той намерил блажната боя на дядо си, изсипал я по ръцете си, да създава изкуство, да рисува мечтите си. После му дърпат ухото и става обагрено, почти толкова силно, колкото синия цвят по ръцете му.
            Той въздиша, на нея й е трудно да си поеме въздух от смях, без да се закашля.

Февруари, 2010г.

            Междусрочна ваканция и някакви билети за няма значение какъв концерт, важното е, че вече са големи. Тя облича тъмносиня рокля с дълги, дантелени ръкави и си пожелава да носи високи токчета, докато майка й не я връща обратно, за да се преобуе. Тя й връща, колко много я мрази. Той се кефи на новите си кецове и излива половината шише скъп парфюм на баща си. Баща му, му казва, че нищо не уважава. Той маха с ръка наизлизане и пали цигара в антрето на входа.
                                                  
                                                                  Февруари, 2011г.

            Почти е глупост, че се връзва на някакво обещание отпреди година, при това от мацка, която вероятно не го помни. Почти усеща как сърцето й ще изскочи от гърдите й – ами ако не дойде, или по-лошо, ако дойде? Тя си слага червило, той си слага парфюм, докато пуши цигара. Помни, когато тя му каза, че обожава аромата на преплетения мирис на ментов тютюн в парфюма му. Той се усмихва в огледалото, тя поклаща глава и я крие в ръцете си.
            След един час и петдесет и седем минути, в нулевата секунда, те се срещат за първи път и за официална среща. Така си мислят, така поне знаят...

Февруари, 2012г.
           
            „Как може да завършиш срока с успех 5,50?!” – майка й е ядосана след родителската среща и крещи, толкова силно, колкото силно мълчи баща й. „Пази приятелката си.” – му казва майка му и тихо благодари наум, докато гледа грамотата за най-проспериращ ученик. Той поглежда изпод крива усмивка. 
                И оценява.

Февруари, 2013г.

            Рожденици са. С половината си стипендия за подарък тя му купува нощувка в прескъп хотел, който я кара да се чувства малко некомфортно. Той е с ухилена физиономия и му е трудно да прецени – дали да си вземе нещо за хапване от ресторанта, дали му се играе билярд или просто му се отпочива в спа-центъра. Тя предлага да си поръчат пица и да пият тъмна бира в стаята, до полунощ. Той я поглежда и не се страхува да й каже, че я обича. Тя го целува – веднъж, втори, трети път.
            След няколко часа стаята е разхвърлена, носи се аромат на хмел и на щастие, мечтите им са разрошени. „Най-доброто парти за рожден ден, евър!”.

Февруари, 2014г.

            Тази работа с разстоянието и различните университети няма да я бъде. В два часа сутринта, някакъв проект по модерна архитектура я мъчи, а разсейването с питанката къде по дяволите е той, не й помага. В 02:34 той най-накрая си вдига телефона.
            - Какво?! – Пиян е.
            - Звънях ти няколко пъти, притесних се, че не отговаряш. – Задушава ме.
            - Майка ми не се притеснява, колкото теб. – Предупредиха ме за теб.
            - Глупак! – Пак ли ще реве?!
            - Отивай при онзи от втори курс, дето ти разказва смешки. – Някой вика зад гърба му, слушалката затваря. Тя хвърля телефона. Очите я болят.
             „Честит рожден ден!”, саркастично си пожелава, а сълзите й си пожелават да удавят възглавницата. 

Февруари, 2015г.

            - Съжалявам.
         Казва й той, а тя прочете в първите бръчки някакви редове на носталгия, изстрадана промяна и преждевременно израстване.
            - Съжалявам.
          Казва му тя, а той разбира, че тя е готова за нови приоритети и за време за него. 
          Съдбата знае, че и двамата изминали са дълъг път. 
          Усмихва се, защото знае, че са готови.


                                                                  Февруари, 2016г.
           
            Отварят вратите на малкия тавански апартамент и тя закача първата им снимка на централно място в антрето. Той разлива шампанското и разлива в усмивка щастието си. Двуетажното им малко място – плачещо за ремонт, нови завеси и ароматизатор. Въпреки това най-хубавото място. Домът им. Убежището им.
                  Където ще им се случи всичко първо, а последващото ще започне от тук.  

Февруари, 2017г.

„Обичам те, отпреди да те познавам”.
„Един живот не е достатъчен.”

„Можете да целунете булката”.

Февруари, 2019г.

            Вместо в панделка, в пелена, в чифт ританки и памучни ръкавички, е увит подарък и за двамата. От двамата. Тези три килограма и половина носят тонове благодарност. Тя заплаква, а той я милва, шепнейки й „Стига”. Не за друго, ами просто ще ревне, а не иска пред нея.
            Малката изгука неща в обятията му. Проплаква. Майната му, казва си той, а после сълзите му попиват в кожата на малката длан на принцесата.

Февруари, 2029г.

            Тя е виден архитект, той прави хиляди, управлявайки проекти. Губи няколко на баскетболни залози, тя пие по една чаша вино преди лягане. Той й прави забележка, тя го скастря заради хазарта. После избухват в смях, изгасят електричеството, прибират виното и си лягат в девет и половина вечерта.
                    Отново са на шестнадесет, влюбени за пръв път.

Февруари, 2039г.

            Казват „бон вояж” на дъщеря им, тепърва парижанка, бъдеща лекарка. Тя плаче отново – докато стягат багажа, докато пристигат на летището, докато гледа как самолетът се готви за излитане. Този път, той не й казва стига.
             Твърде зает е да плаче.

Февруари, 2045г.

            От мама и татко, на баба и дядо. Присмиват си се, докато се карат кой да държи внучето. Той казва, че винаги е искал син. Тя зарича, че малкият никога няма да се занимава със спорт. Той я гледа изпод вежди, а тя запърхва с мигли.
            Довяват се спомени за любов, благодарност и щастие.

Февруари, 2067г.

            Църковен брак в чест на петдесет годишнина. Златната сватба за златните години. С прегърбени походки следват звуците на олтара, треперещите пръсти се преплитат и си съвпадат перфектно. Въпреки времето, въпреки годините.
            Гледат се и виждат животите си в очите на другия. Уроците на промяна и подемите-слава. Благодарни са, защото са късметлии, защото се имат, защото доказват, че има неща, които не се изтриват с годините. Които не залязват, а броят изгрев след изгрев след още един ...
            И почти е необяснимо, как годините са въпреки, как любовта им е сякаш за пръв път, а животът заедно, по-пъстър, по-пълен, по-цветен със сюжети и разкази.  


               А съдбата им си има предистория. И им се усмихва, докато ги гледа.
               Не са петдесет години годишнина.
               Цял живот е всъщност.

You Might Also Like

0 коментара