"Нещо магическо се случва, всеки път, когато прочетеш книга."

1:12






















Декември е непълен тогава, когато пропуснеш да направиш необходимите списъци. Започвайки с тези, свързани със сметките, които трябва да платиш; колко подаръци трябва да купиш и да опаковаш; продуктите за трапезата на Бъдни вечер и Коледа; още един списък на хората, с които ще посрещнеш първите минути на новата година. Започваме с най-необходимите списъци. Продължаваме с тези, които хранят сетивата ни - списък за благодарност, списък на желанията за следващата година, списък за нещата, които трябва да направиш, списък равносметка или както е в моя случай - списък с книгите, до които си се докоснал, героите, с които си живял, и приключенията, от които си бил част от, през изминалите 365 дни.
Поставих предизвикателството пред себе си - петдесет прочетени книги до 31 декември 2013г. Така се сведоха нещата, че от много работа, от много университет и няколко неистово скучни дни, отдадени само на апатия, 364 дни по-късно, споделям, че съм прочела едва 28 книги. Малко повече от половината, малко по-малко от желаните от мен да бъдат прочетени, но за сметка на това - дълбоко преживени и свидни. 


Eто с тези книги приключих 2012-та година и скочих в 2013-та. Има нещо в това да си фен на Хари Потър от 8-годишна възраст. Няма да говоря за това, какво ми е дала поредицата, сякаш едва ли има фен, които напълно точно и изчерпателно да може да сподели защо точно харесва поредицата и какво й е очарователното. Отговорите могат да бъдат всякакви, от творчески по-творчески, искрени, но никога достатъчни. Едно съм забелязала обаче да се откроява забележително сред всички фенове и то е, че настъпи ли Коледа, Хари Потър непременно трябва да бъде изживян отново - дали с няколко прочетени цитати, цели книги или маратон на филмите, няма значение. Значение има това, че Коледа е уют, магия, споделеност и дом, така както е и Хари Потър. 

"Мъжете са от Марс, жените от Венера", "Джонатан Ливингстън Чайката" и "Лесният начин да откажеш пушенето".

Понякога обичам да отделям време на приложната психология като жанр. Книгите са разтоварващи, доста често напластени с огромна доза хумор, за да те отвличат от проблемите (чиято им функция може би е  по-важна и от поучителната), четат се за не повече от един ден,а накрая, ако е успешно четивото те оставя с бистър ум, пълен с вдъхновение и идеи, или просто с усмивка на лицето. Както и беше във второто посочено заглавие - за безстрашната чайка Джонатан, готова да се опълчи срещу семейство и приятелите, но никога и на вътрешния си порив към свобода и себеусъвършенстване.  


"Светлинки в нощта" на Никълъс Спаркс и "Сейдж" на Сандра Браун

Когато някой ме попита "Какви книги четеш?", отговорът ми не може да е по-различен и по-верен от "Всякакви". Мразя лепенето на етикети като цяло, за това и не съм роб на точно определен жанр книги. Независимо каква се води книгата, стига да е написана умело, стига да ми влезе в сърцето и да ме накара да живея в нея, много след като съм прочела последната й страница, не мога да не я заобичам. Както и често се случва с посочените автори и книгите, които пишат. Леки, романтични, понякога сладникави, а друг път прекалено, идеално съвпадат с умиращата ми за авантюра, написана чрез думи, душа. Тази година беше слаба не само откъм брой прочетени книги на едни от любимите ми автори, но и също откъм сюжетни линии на произведенията им. Не казвам, че ми бяха скучни, но съм чела по-добри истории, по-грабващи и затрогващи. Верен си остава и фактът, че колкото по-добра история съм чела от тях, толкова по-големи стават и очакванията ми за всяка следващата разгърната страница.

 

Дадох шанс и на най-коментираните книги сред тинейджърската литература и автори, чиито произведения силно нашумяха за отрицателно кратко време. Но колкото и да ми се искаше, не се превърнаха в утвърдените ми любимци. В подобни случаи много обичам да се успокоявам с една фраза на Ема Уотсън: "Не се чувствай глупаво, ако не харесваш нещо, което всички други се преструват, че обичат."

"Вината в нашите звезди" беше първата книга на Джон Грийн, която започнах. Като човек, който чете литература от дълго време насам, съм съвсем наясно, че има пъти, в които като хванеш някоя книга, тя просто не се оказва твоето четиво. Тогава си правя уговорка със себе си - ако до петдесетата страница, книгата не ми е харесала, затварям я и спирам да я чета. Подобно нещо се случи и с тази книга само че тук я затворих едва на двадесетата страница. Исках да я прочета, исках да знам развръзката, исках да я преживея, но лабилната ми психика не ми позволи. Всекидневно в живота се случват гадости, млади умират, хора се разболяват и като нормално човешко същество искрено им съчувствам и дори не мога да си представя какво ли изпитват тези хора. Тогава - защо да чета за тези несправедливости, които и без друго ме тормозят, да чета за хора (а не герои), за които никога (дори и ако си най-добрият автор на света) няма да можеш реално, всеобхватно и пълно да обясниш през какво преминават те и как се чувстват те... Границата между това да си добър автор, който може да създаде история, достатъчно силна за вярване, и просто човек, с богат опит, е много дебела. И не съм сигурна, че някой е в състояние умело да разкаже подобна история освен ако лично не я е преживял. Знам си, че съм мазохистка, но не и чак толкова.
"Къде си, Аляска?" е втората, която започнах (и завърших йей), разбира се след дълго отлагане. Джон Грийн определено има нещо относно тежките драми в живота на тинейджърите. Мисля, че причината поради, която завърших книгата и ми харесва мааалко повече от другите две, е това, че прекалено много заобичах Аляска като героиня. Тя е типичният пример за това, че като обелиш опаковката на циника, под нея ще откриеш до болка наранен човек (или дете, както е в нейния случай). 

"Предимствата да бъдеш аутсайдер" е идеалният момент отново да кажа, колко много мразя да бъда разочарована от книга, от която съм очаквала много. Или прекалено много. В случая е валидна фразата "много шум за (почти) нищо."



Касандра Клеър е неповторима! Цялостната й идея за книги, свързани с ангелите, демоните, ловците, магьосници и много и много още магически създания ме поглъща и увлича тотално и ме кара да нямам нищо против да живея в Идрис за неопределен период от време. "Реликвите на смъртните" и продължението им е поредица, която си заслужава да бъде препрочитана, и дори не предполагах, че "Адските устройства" може да бъда точно толкова хубава. Рядко се случва да заобичам главната героиня във фантастичните young adult книги, но малко ми трябваше да се влюбя в Теса и с интерес да проследя как животът й се преобръща. 


"Другата Болейн" е първият изцяло исторически роман, който прочетох. Книгата я влачих почти цяло лято и все още не съм сигурна колко точно ми харесва. Обичам английската литература и от малките ми познания за нея, този роман е по-скоро фенфикшън, в който са замесени известни исторически личности, поставени в ситуации, които никога не са се случвали, отколкото исторически достоверен роман. И все пак не съдя самата история като разказ, защото никой и не очаква това да бъде биографичен роман. 


Прочитайки резюмето на "Рубиненочервено", останах с впечатлението, че това ще бъде поредният young adult роман, който ще ме разтовари и увлече с историята си. Дали за това, че през годината прочетох четири книги на вдигналата високо летвата Касандра Клеър, или пък за липсата ми на желание да чета за любовни истории, която особено в случая беше прекалено предсказуема и блудкава, не останах с големи впечатления и още повече - с желание да прочета останалите две книги на Керстин Гиър. 


Всичко започна с екранизацията на "Великият Гетсби" и любимецът Леонардо ди Каприо. Влюбена съм в "Бурните двадесет", влюбена съм в Изгубеното поколение, и е малко да кажа колко обожавам Хемингуей и Фицджералд.  Единствените класики, които ми е повече от приятно да чета, са именно техните.  Откривам някакъв страхотен баланс между тези двама автори и ми се иска да вярвам, че те са били истински приятели. Ако единият (Фицджералд) има страхотна креативна мисъл и създава истории, никога не съществували, герои, за които ти се иска да вярваш, че са били не просто герои, а истински хора, то другият (Хемингуей) пише по особено красив начин случки от живота. Не мога да реша кой от двамата ми е по-любим, а и не ми се иска да го правя, защото четейки ги един след друг, откривам перфектната симбиоза. Начинът, по който Хемингуей пише - за живота си, за книгите, за писателството, за Париж - е вдъхновяващ. Начинът, по който Фицджералд е избрал да представи любовта в книгите си, е способен да те разплаче заради тяхната невъзможност. Наситени с цитати кой от кой по-красиви, извор на муза, бягството към двадесетте години на миналия век, техните книги са най-голямото богатство, на което се натъкнах през изминалата година.


Най-голямата книга на 2013, която прочетох. Няма жена в рода ми, която да не е чела "Не без дъщеря ми" и няма жена по света, която да не се е затрогнала от историята на Бети Махмуди. За абсолютен аматьор, тя по особено добър начин успява да те въвлече в противно-вулгарния свят на Техеран, където липсва цивилизация, а нормалните човешки качества и изразът "да спазиш обещанието си" са напълно непознати. 


"Нощният цирк", който всъщност има само фасадата на цирк. Магьосници, които изобщо не са илюзионисти, а специални хора с дарби, любовна история, която е история за чиста любов и е там през цялото време, но почти не е застъпена като основна сюжетна линия. Написана с вълшебство, магията оживява във всяка страница, във всеки ред. Използваното сегашно време те кара да се чувстваш като част от малкото избраници, надигнали завесата на цирка и докоснали се до неговата истинност. 


Отдавна се канех да завърша "Крадецът на праскови", която помня, че беше сред задължителната литература за училище, но кой ли осмокласник дословно изпълнява нарежданията на учителите. Единствената книга от българската литература, която прочетох. Има един цитат, който разкрива по особен начин красотата на невъзможната любов на Елисавета и Иво. 




" — Отивате ли си наистина? — попита той, като взе ръката й.

— Да, трябва — Гласът й бе мек, топъл и загрижен.

Неочаквано той сплете пръстите си с нейните. Сякаш електрически ток преля от него в нея. Тя усети другата му ръка на кръста си и се отдръпна, за да избегне тая опасна ласка. Но ръката му не се махна. Той я притегли към себе си и преди да се опомни, целуна я с жадни, трепетни устни…

Тя се изскубна от обятията му и избяга към колибата непохватно и бързо, изгаряща от срам, от страх и от възбуда, съ страшно пламнало лице и със същински вихър от мисли в главата. И докато тичаше нататък между клоните и черниците, в ушите й ехтяха думите, които сякаш я гонеха: „Утре по това време пак…“



2013-та беше годината на вторите шансове за мен. Изобщо не харесах първата книга от "Игрите на глада", която прочетох преди година. Не ми хареса изказа, не ми хареса жестокостта, не ми харесаха героите, не можах да се докосна до любовната история на Пийта и Катнис. След като изгледах "Възпламеняване" реших, че трябва да опитам отново с поредицата и че имам нужда да разбера как завършва цялото нещо. Сестра ми казва, че първият ми опит просто не е бил точният момент за четене на поредицата, и въпреки че не ме гони обсебване по поредицата, както е с много други хора, мога да кажа, че е права, защото сега поне нямам лошо мнение за книгите.

Минавайки през любовните романи, книгите с приложна психология, фентъзитата и young adult книгите, се спрях и на един трилър или роман на ужасите (все още не съм сигурна какъв точно се води жанра им) - "Градска готика". Резюмето на корицата приласкаваше и то по толкова силен начин, че за първи път се реших да чета, а не да гледам, история за група тинейджъри, на които - "им се случват гадости". Не знам защо по детски се надявах в крайна сметка да има книгата хепи енд, или поне прилично приятен завършек, но уви, единственото, което се случи е надеждата ми да умре с последния абзац на книгата. В книгата отсъстваха обрати, случки, които да ти отнесат ума, но въпреки това, фактът, че няколко дни след това се страхувах да оставам на тъмно, означава, че четивото си е свършило работата и да ме кара да потръпвам от фигурите, които тъмното образува.



Най-успешният пробив на годината. "Книжни светлини", автор Искра Неделчева, или най-добрата ми приятелка, или най-креативното момиче в света. Запознайте се със Скарлет - авантюристката, изгубила прекалено много за прекалено кратко време, всичко - може би, но не и любовта си към магията, която блика от всяко кътче на книгата. Запознайте се с Оливър и ви уверявам, че ще се почувствате искрено зле от себе си, затова че и да искате, никога няма да имате толкова лоялен приятел, който да ви пази гърба, дори тогава, когато сте абсолютен задник. Срещнете приятелството им и си обещайте на другия ден да изкрещите колко силно обичате най-добрият си приятел. Защото това, което имат Скарлет и Оливър, е много повече от скъпоценност. Може би най-затрогващият relationship в цялата книга. Посрещнете приключенията на живеещият цели няколко живота Артър и уморената му от несправедливости душа. Оставете се да бъдете отнесени от гениалността на основната идея на книгата - че всички ние, почитаеми читатели ежегодно се влюбваме в книгите си и техните герои, но тук за първи път главният герой се влюбва в Скарлет, а именно в една от нас. Страхотен дебют, който обещава да донесе огромен успех след себе си, когато бъде официално реализиран и издаден.


"Крадецът на книги" открадна сърцето ми. Обра всички овации. Щастлива съм, че това беше последната книга, която прочетох, защото не мога и да се надявам на по-добър завършех. Черпех от всяка страница, на един дъх проследих историята, и думите ми биха били малко, за да опиша колко завладяващ е романът. Героите кой от кой по-прекрасни (начело може би с Руди), опияняващо силни цитати, страхотен изказ, страхотни преврати, поучително върховни случки, по детски чисти, по човешки болезнени. Книга за книгите. Книга за любовта. Книга за смъртта и за живота - след нея, пред нея, по време на нея. Истинска във всеки смисъл на думата. Прегръща сърцето ми и ме кара да плача, отново, отново и отново.. Прочетете я и я изживейте!

You Might Also Like

0 коментара