1. Любимият ми месец е Септември.

2. Все още се колебая и не мога да реша кое от двете чувства обичам повече - пристигането на есента

или пристигането на пролетта.

3. Със сигурност есента ми е любима.

4. Когато ми е студено, ставам раздразнителна.

5. Интроверт съм.

6. Ако се чувствам комфортно около теб, ще ме помислиш за странна.

7. Понякога се смея на собствените си шеги.

8. Срамежлива съм сред нови хора.

9. Неуверена съм сред всякакви хора.

10. Перфекционист съм.

11. Била съм част от вокална група и от актьорска трупа. Не ме бива в нито едно от двете.

12. Любимата ми храна е тази, в която има кашкавал.

13. Търпелива съм, все още се уча да не съдя хората.

14. 2015г. е най-трудната година, която съм имала.

15. Лесно се вманиачавам по неща, но и бързо ми омръзват.

16. Дете съм и съм наивна. 

17. Написала съм две книги.

18. Печелила съм литературни конкурси за разкази.

19. Мразя да ми правят комплименти.

20. Последният път, в който се "почерпих" с алкохол подобаващо беше около 18-тата ми година;

оттогава едва докосвам алкохол.

21. Смятам, че има някаква романтика в дъждовните дни, топлите одеяла и компанията на книгите.

22. Имам ирационален страх от птици.

23. Била съм вегетарианка.

24. Обичам да слушам джаз, инди и кънтри.

25. Харесвам 20-те години на миналия век.

26. Знам много за френската революция.

27. Ако има едно място на света, различно от България, в което бих се установила да живея, това е

Ванкувър, Канада, Бритиш Колумбия. 

28.  Учила съм английски, испански, немски, френски и руски езици.

29. Постоянно правя списъци.

30. Страхувам се да говоря пред хора. (Страх, не притеснение)

31. Белите божури са любимите ми цветя.

32. Разхвърляна съм.

33. Изгледала съм всички филми на Леонардо ди Каприо.

34. Мястото, на което обичам да се връщам е крайбрежната алея в Балчик.

35. Отчаяно ми липсва 2010 година и маратоните на "Приятели", които гледахме с приятели.

36. Имала съм crush на бащата на една от най-добрите ми приятелки. :D

37. Ежедневно отварям страниците/сайтовете/блоговете на хора, които ме впечатляват.

38. Семейството ми е толкова голямо, че дори не познавам някои от братовчедите си.

39. Лъгала съм, че се казвам Моника.

40. Имам проблем с вдигането на телефона. 

41. Вървяла съм на половин метър зад Ицо Хазарта (който за времето си ми беше голяма тръпка), извадих 

телефона си да го снимам и ... бях забравила да си изключа звука на камерата. :D

42. Любимите ми аромати са тези на пуканки, прясно изпечено кафе и стара хартия.

43. Играла съм Sims в продължение на 36 часа без прекъсване. 

44.  Когато играя "Камък, ножица, хартия", винаги показвам ножици.

45.  Страдам от тревожно разстройство. 

46. От 2009г. си водя дневник.

47. Изключително много съчувствам на хората - ако съм до някой, който има настинка, и аз ще 

чувствам симптомите.

48. Винаги, когато се карам с някой, се разплаквам.

49. Сестра ми е единственият човек, който знае всеки детайл за мен.

50. Мисля, че най-красивата професия, която съществува е това да бъдеш авиатор.

          Запознайте се с Бостън! Най-великолепната смесица между голдън и лабрадор. Все още е на едва петдесетина дни и е в бебешката си възраст, в която, колкото и време да прекараш с него - не можеш да му се нарадваш. Сънливият му поглед, ушите му, които пляскат като плавници, засилката, с която тръгва към теб са само част от очарованието му. Тепърва ми предстои да го опознавам, да го уча (мразя думата дресирам), да си ставаме по-лоялни един към друг всеки ден. За всичко това нямам търпение, но най-вече: нямам търпение да му купя повод и за деня, в който ще си направим първата разходка.

          Чувала съм как хората твърдят, че няма толкова чиста любов, отколкото тази на кучето. За първи път видях част от това, когато тази седмица ударих кутрето на крака си и извиках от болка, а малкият, въртейки се около мен, скимтеше. Почти останах шокирана и, разбира се, веднага забравих какво ме боли.

         Та, сега когато имам, labradorable същество до себе си, нямам търпение за годините, които предстоят - да го гледам как от четири килограма и бебешка козина, се превръща 60-сантиметров господин с доблестна осанка. Излишно е да казвам, че откакто го имам - игрите са повече, вечерите са по-дълги, разговорите продължителни, а смехът е основен рингтон на апартамента. Онова, което сега осъзнавам, като горд стопанин на куче, е, че те сплотяват и сближават хората, много повече, отколкото съм очаквала. 

        И е специално.

Сценарият е ясен - криволичещ път, два автомобила, седмина приятели и тридневна екскурзия в провинцията. Крайната дестинация се нарича Лозенец, поне първоначалната идея беше такава. Но тесните пътища, чувството за свобода на двадесет и две и желанието да получим малко повече, ни отведоха на още две места - град Китен и село Българи. Онова, което беше запланувано за ваканция се превърна в екскурзия и за пореден път осъзнавам, че няма нищо по-прекрасно от комерсиална музика по радиото, шумна компания и пътя, който е пред теб. В това живее вдъхновение, но пък е и съвсем друга, дълга тема за разговор.

Лозенец е очарователен - опростените плажове и бистрата вода, ароматът на изпечена трева, примесена с аромат на море, тихите пристани на дните и шумните улици вечер. Заставаш на скалите в морето, сякаш срамежливо откъснати от полуострова, и съзерцаваш - от едната страна брега и небето, от другата - вселена. Винаги съм си представяла, че ако можех да изобразя свободата на парче хартия, тя всеки път би изглеждала така - парче позлатена земя и докоснати море и небе.

Кръстът, разположен на скалите до пристанището, е величествена гледка през вечерта. Страшна също, особено за тези, които имат страх от високо, който вероятно е неоправдан, но пък разумността и безопасността са основни характеристики в зодиакалния ми портрет. 

Заедно с компанията ми огласихме Лозенец със смях, истеричен смях, не-мога-да-си-поема-въздух смях. Толкова много смях, че получихме коментари по повод "неестественото ни държание", усъмниха се "знаем ли колко е часът" и накрая ни заплашиха със мевере-то. Някои от нас, по подразбиране, се постараха да бъдат запомнени. Поздрави, Дака! ✩ :)

Вероятно жаждата за приключение и липсата на онова усещане да бъдеш в село, ме подтикнаха да задам въпроса - "А ходи ли ви се в ето това село, защото е известно като единственото село в България, което е запазило нестинарството в автентичния си вид". Всъщност въпросното село се нарича Българи, а заради обичаят е под егидата на ЮНЕСКО за защита на културното нематериално наследство. Затова и препоръчвам на всеки - посетете го! Ако имате път на юг или към Странджа, престоят няма да ви отнеме повече от час, a емоцията остава доста време след това. Ще научите много за обичаите, още повече ако успеете да хванете в работно време 3D центъра за филми към кметството, което ние не успяхме. Въпреки това - брахме диви къпини, качихме се в камбанария (не бийте камбанарията в никакъв случай!), хапнахме био лешници от леска и се запознахме със селските домашни любимци. Но най-хубавата част остава фактът, че ще имате възможност да говорите с възрастни хора, които признават, че на село им е добре, въпреки малките пенсии. Признанието "не сме свикнали на повече от това" ще ви накара да си зададете много въпроси.

Не възвеличавам допълнително идеята като казвам, че отидете ли ще направите възрастни хора щастливи само защото имат възможността да говорят с млади, различни хора. Тя вече си е възвеличена.

Има неща в живота ми, които обичам до болка, които вярвам, че са ме предопределили, които сантиментално изживявам всеки път, когато идеята за тях пресече съзнанието ми. Не знам дали е само при мен, но откривам, че именно за тези неща, които обичам всеотдайно и напълно, ми е много трудно да говоря, да ги обясня и да ги разкрия в пълнотата им. Може би, защото считам, че думите са недостатъчни, а просто може би, защото са ми толкова свидни и живеят в мен, че се страхувам да ги изведа на дневна светлина. Едно от тези неща е поредицата "Хари Потър".

" Мислиш ли, че има разлика? 

Между това да принадлежиш на някого и да принадлежиш с някого? "

                  Преди да започна с ревюто по книгата искам да споделя няколко факта: 1. не съм педантична/придирчива/твърде дребнава относно жанровете на книгите. Твърдо стоя зад мнението си, че относно литературата, човек не бива да бъде прекалено взискателен, особено ако нарича себе си луд на тема книги. Все пак литературата е да разширяваш кръгозора си и да опознаваш чужди реалности, а някак това не може да се случи, ако фанатично отстояваш определен жанр и тотално забраняваш друг. За първи път се влюбих в литературата преди петнадесетина година, а активен читател се наричам от десетина, но и до днес, когато някой ме попита "Какви книги четеш?" - нямам точен отговор, защото от почти всеки жанр имам поне една любима книга. 2. преди да сте ме попитали или изгледали изпод вежди: не, 22 години не са твърде много години, за да не чета тийнейджърска проза. Има нещо едновременно и приятно, и носталгично да се връщам обратно в годините, когато съм сред страниците на подобна книга.

            Тъй като "имам прекалено много работа на работа тези дни", се ангажирах с намирането на достатъчно летни, леки и препоръчани от goodreads книги, които да уплътнят времето ми на работа. В рамките на четири-пет дни прочетох три книги, а две от тях не издържам да споделя с вас в този пост, защото ОМГ, от то-о-о-о-о-о-лкова много време не съм си "падала" по поредица чак-така, колкото сега с книгите на Джени Хан. 

                     Макар да пиша относно две книги, не мога да не наклоня везната и да кажа, че "До всички момчета, които обичах" е доста по-добра. Беше от онези книги, които ги започваш с надеждата да разнообразиш скучния следобед и само 30 минути по-късно, отказваш да оставиш книгата, защото вече те е погълнала на всяко едно ниво - героите ти се струват толкова истински, че реално можеш да си ги представиш; разбираш какво ти обяснява главната героиня и дори да греши и да взема глупави решения (понеже толкова си я заобичала) се опитваш да се поставиш на нейното място и почти й съчувстваш; прехвърляш страницата след страница и искаш да знаеш какво става после, но не допускаш да оставиш и ред непрочетен. И накрая, след 12-часов работен ден, среднощно кафе и разходка и предстояща сутрешна смяна, ти е неспособно да заспиш преди да си я прочел цялата. Надявайки се, Питър и Лара Джейн всъщност да останат заедно. А след като приключиш и последната страница - нямаш представа какво да правиш после. (за мое щастие, този път книгата имаше продължение)

                  Романът е препълнен с емоционален заряд, с достоверни истории за роднинските, сестринските, приятелските, любовните връзки. Проследява целия процес на съзряването, как хората се променят, как търсят своето място - в тълпите, в училищните коридори, в бъдещето си, учи, че всъщност куражът е най-ценното качество и как мечтите се сбъдват, единствено трябва да действаш към тях. Очарована съм от това колко поучителна може да бъде книга, привидно толкова гладка за четене.

" Той те гледа. 

Когато не обръщаш внимание и си разсеяна. 

Гледа те, сякаш иска да знае дали си прекарваш добре."

Но най-най-най-най-любимото ми нещо в цялата книга си остава Питър! Мога смело да призная, че все още съм способна да се влюбвам в литературни герои и да въздишам по несъществуващите им характери и да ги обичам в невъзможността им. Имах нужда да получа емоция, а най-малко очаквах точно тази книга да ми я даде. От години не бях чела заинтригуващи истории за стереотипното момче, което се променя, защото най-накрая обича, за затвореното момиче, чийто свят се открива в пълнотата му, когато се срещне с любовта, за отношенията между куче и котка, връзката тип "ти гониш". И ревност, и смях, и страст, и борене със самия себе си - тази книга имаше всичко, от което се нуждаех. Сега тя има всичките ми емоции.

Книга: 451° по Фаренхайт

Автор: Рей Бредбъри

Издадена: 1953 г. 

Жанр: антиутопия 

Оценка: ★★★★☆☆ 

451 ° по Фаренхайт - 

температура, при която хартията

 се възпламенява и гори...

           От дълго време насам се канех да прочета романа на Бредбъри и, дали защото случих на точния момент, или актуалността на препратките, които книгата прави към съвремието, тази класика нито ми беше трудна за четене, нито ме остави разочарована. 

         451° C по Фаренхайт неслучайно е толкова често споменаван, а Бредбъри неотлъчно съпътства всяка една класация с книги, които задължително трябва да прочетем. Романът създаден преди повече от 60 години, днес е актуален повече от всякога,  до такава степен, че мога да твърдя, че надминава дори действителността на годината на създаването си.

    Романът пести време, обширност и подробности, съвсем целенасочено създава илюстрацията на тоталитарно, роботизирано общество, в което техниката и вещите имат повече душа и стойност от хората, които ги създават. Разгърнат е един свят, в който посредствеността се счита за почетно човешко качество, еднотипността на хората за порядъчност, а любопитството за това какъв е и как може да е устроен светът е строго забранено. Книгите са лошият герой в историята, а пожарникарите са спасителите, които изгарят книжните доказателства, че е възможно да съществува и друга реалност, основана на креативност, дълбока сантименталност и елементарна нужна човешка близост.

         Главният герой в историята е Гай Монтег - пожарникарят, който търпи бурно развитие и метаморфоза - от човекът, на когото  му е отредено да гори, той иска да бъде онзи, който сгрява. Срещата на Монтег с чудатото седемнадесет годишното момиче Кларис, преобръща схващанията му за света, в който живее, и много скоро го превръща в бунтар срещу устроената система и властващото роботизиране, вълните-пропаганди и програмираното съществуване. Монтег задава въпроси и разбира, че всъщност книгите са много повече от празни дрънканици, че зад тях, скрит стои и смисълът, който открие ли се, светът би следвало да стане по-сплотен. Нещо, което тоталитарността забранява, изхождайки от идеята, че опростеното мислене и възприятие на хората създава перфектна действителност - без противоречия срещу властта, без мащабен поглед, без право на въпроси. 

      Не знам дали Бредбъри е целял истински да остави толкова отворен край на романа, но определено, разгръщайки последната страница, аз останах с повече въпроси - какво следва после, какво се случва с опозицията, какво става, когато стигнат в града? И макар да бях разочарована от липсата на отговори сега осъзнавам, че може би идеята е била, такива да няма наистина. Поне не и ясно формулирани. 

        Защото ние хората, все повече се превръщаме в уреди на собствените си научни прогреси и революционни открития. В желанието си да улесним живота си, всъщност се унищожаваме. Че няма нищо по-деструктивно от хора, влюбени повече във вещите, отколкото в живота си и хората в него. Бредбъри първи е направил изводите за това.
         А за читателят - човек остава да ги разбере и да се замисли.

  

„ Имаше чувството, че зад себе си е оставил сцена с множество актьори, 

че е напуснал някакъв внушителен спиритически сеанс с шепнещи привидения. 

Отдалечаваше се от една недействителност, която бе ужасяваща, 

и навлизаше в една действителност, която беше нереална,

 понеже му беше непозната. “


„ - Мисля, че ги направих по-нещастни, отколкото са били от години насам.
Може би те са прави, може би е по-добре човек да не гледа живота в очите, 
а да бяга от него, да се забавлява. Не зная.  “

да вървя по неотъпканото.

- да създавам свои светове,

да чертая съдби.

- да се предизвиквам понякога,

да изненадвам и себе си.

Иска ми се 

да не познавам комфортното,

и да ми е неудобно:

- непознато,

- не по мярка;

За да мога да се опозная,

за да позная - 

триумфа.

Зад завоя чакат мечти 

за прегръщане.

И аз чакам да ми се открият.

Ако спра да чакам,

ако се устремя...

Понякога вярвам, 

че мога. 

Друг път - 

често,

наместо

понякога - 

Се страхувам.

    Той най-накрая ще ме обича!

  Ще обича всяка малка част от преобразяването ми, ще се влюби в начина, по който изглеждам, ще бъде горд от това, че най-накрая съм жената, която той поиска да бъда! Жената, която и аз поисках да съм, единствено за него. 

    Огледалото пред мен рисува хармония – между неувереното, крехкото, едва забележимото момиче отпреди няколко години, и жената, с фината талия и грациозна осанка, която без поклащане стъпва на дванадесет сантиметровите си обувки. Виждам я как ми се усмихва, неприлично самоуверена, готова за срещата, която години чака. Намигва ми и одобрявам. 

   Решавам, че може би още малко грим е необходим около очите, за да заличи сенките, бръчиците в края, натежалите клепачи. Слагам още само малко, за да я направя още по-красива. Дали е достатъчно? О, може би още съвсем миниатюрно малко, за да съм сигурна, че ще му бъда достатъчна. Миглите на жената в огледалото пърхат като пеперуди – дръзко, съблазнително, с доза драматичност. Също както пърха и сърцето на момичето, отпреди няколкото години. 

    Но това момиче трябва да изчезне! Не бива да излиза на показ и не бива да оставя съмнения, че е възможно още да съществува. Това вика притеснението ми и кара ръцете ми да треперят. Спирам ги, хващам ги. Вдигам ръце към лицето си, държа го май повече свирепо в дланите си, отколкото всъщност искам. Ноктите оставят следи върху деликатната кожа на бузите ми. Свалям ги, слагам им – малко руж от ляво, от дясно, напластявам с червено червило плътните си устни, създавам симетрия, някакво изящество, гордо заличавам белезите от миналото. Усмихвам се и се съгласявам с новата ми същност, че – о, боже мой – изглеждам умопомрачително. Никога няма да се откаже от мен, никога отново няма да ме замени за друга. Сърцето в мен трепка развълнувано от този факт, кожата ми настръхва доволно от приятната емоция. Успокоявам я, изливайки парфюм отгоре й. Укротявам я, щом сетивата са напоени.

    Взимам крачка назад от огледалото, виждам се изцяло и осъзнавам, че по-хубава от мен не може да намери никъде, най-накрая покривам критериите му, най-накрая съм жена в пълния смисъл да думата. О, колко горд ще бъде от мен.

    Намествам немирните кичури, взимам чантата си, закопчавам катарамите на обувките си. Поглеждам часовника и осъзнавам, че е време да тръгвам. Хвърлям поглед в огледалото, за да се срещна за последно с новата аз, но най-вече, за да се сбогувам с предишната. Не боли изобщо от тази раздяла. Не и когато ще бъда с него.

     Творението отива при автора си, ще си бъде у дома – при създателя си.

    Преди да направя крачка напред, придърпвам прилепналата си рокля. Леле, май е по-къса отколкото ми се искаше. Пак трепва нещо, пак онази вътре се обажда, ще престане ли, някога? Замаскирах я толкова старателно, та да мълчи, да не си проличи, да стои засрамена, сама, неуверена, тиха, с кършещи едни вдруги пръсти – там в периферията на душата ми. 

    Колко по-хубава съм вече, хиляди пъти по-хубава от преди! Нали?

    Вдишам въздух, успокоявам се. Казвам си, че съм достатъчна, трябва да съм му достатъчна!

    Изгасям осветлението и тръгвам. 

   И докато си преправям път през сенките, за пръв път – дванадесет сантиметровите токчета на обувките ми се поклащат.