Неподредено е.

              В стаята, в апартамента, на работното място и университета. В дните за работа, в дните за почивка. Сред хората, сред страниците. Навсякъде. Едно не предхожда две, нито петъкът уикенда. Графикът е натоварен, месец след месец, до цяла година. Вехториите се трупат – бавно, оставят забравени, отложени... Изпълват пространството и остават незабелязани, дотогава, докогато е невъзможно да бъдат подминати.

                Забелязваш ги, а е късно.

         Прахолякът им – трупан с безценно, изгубено време – вдига вихрушка, нахлува. Настанява се, неканен – в душата, в сърцето. Замърсява те. Принизява мечтите, очерня надеждите и ти дава от хаоса си. Ей, така неусетно.

                Усетът идва, когато тоновете натежават. Тогава най-много боли.

                Боли да признаеш, че –

времето е отминало, сезоните са други, животът е съвсем нов. А ти стоиш върху десетата година от календара на хилядолетие, което ти поднася предмети, подаръци, нови възможности, но си просто заседнал, неподготвен, очакващ. Нещо различно, голямо, обещаващ истински знак за грандиозен успех и величие. Изоставяш ги, стоейки, чакайки промяната да се случи. Да се събудиш някоя сутрин и да бъдеш човекът, който в десетата година си се надявал да бъдеш, когато стигнеш до тази. Мъчно осъзнаваш, че промяната не идва така.

               Защото докато хилядолетието се е спускало стремглаво, а годините са се нижели една след друга във възрастта ти,  са променяли и теб. В продължително време, никога наведнъж. Наведнъж връхлита осъзнаването, че отдавна не си юношата от онова време, когато на мода беше бунтарството, училищната драма и младежките пъпки. Да, от прахоляка на стихията е. Той е този, който кара очите ти да парят.

                Май е време да почистиш.

         Да се отървеш от всичко, което те е затормозявало, натежавало, което времето е превърнало от близко – в далечно. Да прегърнеш новото и да го заобичаш – от старото да вземеш единствено спомени. За какво е било, с кого е било, какво точно си имал.

                А другото е маловажно – все пак кой би искал да принадлежи на вещите?

                Хайде!

Кашоните чакат да бъдат напълнени с ненужни предмети, празни обещания, пропуснати забавления. Има тиксо в килера, за залепяне на пропукани връзки и разбити сърца. Когато триеш мръсотията от скрина с детските надежди, не забравяй да премахнеш и тъгата, и предателството, и онези, които излъгаха. Моля те, не спирай да чистиш, докато всичко наоколо не заблести. И когато хвърлиш торбите с отпадъците, се подсигури, че си оставил за рециклиране и утаените, ръждясали, нездравословни отношения с разочароващи хора.

                В стаята, в апартамента, на работното място и университета. Абсолютно навсякъде, не пропускай нито едно място.

            Защото ново начало е невъзможно, когато живееш в отминали години, отминали истории. 

      Нов  живот не се гради на изгнили подпори.