2009 година е.

Септември, краят на лятото.

Стоя с най-добрата си приятелка в любимата ни сладкарница след ден, прекаран в пазарене за книги и пием студени кафета към шест следобед. Тя седи на люлката, а аз съм на стола срещу нея и я слушам как се втурва да ми обяснява за тази нова поредица книги, за която ще правят сериал. Разказва ми синопсиса, а умът ми шава някъде в пространството, рисувайки думите ѝ за гарвани, двама братя, кръвожаден вампир, слабохарактерна главна героиня със студена красота, някаква вещица и много, много драма. Слънцето се спуска към залез, а тя толкова пламенно споделя сюжети, че ми е трудно да не се влюбя в любовта ѝ към главния герой. По това време тя е фенка на сериала „Изгубени” и обожава Буун, въпреки че той умира в самото начало на първи сезон. За нейно огромно щастие, актьорът е кастнат в главната роля на Деймън Салваторе (любимецът ѝ от поредицата) и по всичко личи, че думите ѝ са само началото на нещо съвсем ново, съвсем различно, съвсем наше.

Прибирам се, под ръка с новата си книга, и търся в google повече за сериала. Виждам българката, която ще играе главната роля, виждам и Иън Сомерхалдер и съм „еха, годините са му се отразили твърде позитивно”. Разбирам я защо вече го обича и започвам да чета, за да опозная повече и нейната любов.

Поредицата „Дневниците на вампира” ме заставя посред нощите, в неуморно четене, в страница сред страница, залутана в емоциите си и тинейджърското желание да търся магия, вълнение, привързаност отвъд училищната реалност. Дотолкова се влюбвам в поредицата, че когато ставам част от журналистическия клуб в гимназията само няколко месеца по-късно, тя е първата, която препоръчвам на съучениците си.

Ето я и статията, която написах тогава - преди осем години и абсолютно некоригирана.

Историята разказва за живота на американската тийнейджърка  Елена Гилбърт, която е типичното американско момиче – сдържана и самоуверена , момичето , което е мечтата на всяко едно момче , момичето , каквото всяко друго момиче иска да бъде.Макар многобройните й ухажори, никой никога не е успявал да предизвика интерес в нея , никой никога не е запалвал бурна страст в душата й. Но това е на път да се промени.

В малкото градче Фелс Чърч се появява мистериозният Стефан Салваторе – красив, възпитан и изискан , той прави всичко възможно да стои далеч от Елена ,упорито търси начин да не влиза в живота й. Колкото повече той се старае да я отблъсне, толкова по-голям става интересът на Елена към новото момче. С настъпателните си ходове и постепенното сближаване русокоската разбира, че Стефан пази забулена тайна от векове насам – той е обречен на вечен живот като вампир. Разцъфващата любов между двамата е помрачена от странните събития , които започват все по-често да се случват в града и от студенокръвният и арогантен новодошъл – Деймън Салваторе, по-големият брат на Стефан. В играта на добро и зло, Смит умело разкрива причината за враждата между двамата братя, огромният интерес на Деймън към Елена и „Пробуждане” завършва по драматичен начин, който ни кара с нетърпение да разгърнем страниците на следващата книга от поредицата.

 Какво се случва по нататък? Няма да издавам. Само знайте , че втората книга „Борбата” излиза на 09.11.2009 г. и е също толкова интересна. Ако пък искате да се запознаете час по-скоро с героите – вече има и екранизация на книгите , сериал , който носи същото заглавие. Той е дело на успешната американска телевизия CW, която отговаря за сериали като „Свръхестествено” и „Смолвил”.

Лично мнение: Определено това е една от  малкото фентъзи книги , които породи такъв огромен интерес от моя страна. Харесва ми факта ,че героите са много различни един от друг , всеки има своите принципи и се опитва да ги отстоява. Харесва ми това, че Елена е като ябълката на раздора, непрекъснати са споровете покрай нея и то не от другиго, а от братята. Що се отнася до тях самите , лично симпатизирам повече на Деймън. Стефан е прекалено сладникав и може би съм се уморила от еднообразието на подобни герои. Деймън е като глътка свеж въздух измежду всички комерсиализирани добри момчета, издигнати на пиедестал от поредната тийнейджърка. Самата му харизматичност е в това да бъде различен от другия. Съветвам ви – красотата на поредицата е огромна , затова четете. Мисля , че ако сте харесали „Здрач”,  ще останете доволни.

(...)

( :D )

Та, с течение на времето – разликите между сериала и книгите, станаха много повече, отколкото приликите някога са били. И въпреки това – и двете адаптации на замислената история ме трогнаха по толкова много начини. Исках да напиша този пост, защото сигурно за повечето „Дневниците на вампира” е просто поредния свършил сериал. Не за мен и изобщо.

Аз порастнах с него. От 16 до 24 години не съм пропускала нито една седмица, в която трепетно чакам нов епизод. Още помня онзи септември, когато двете със сестра ми лежахме и гледахме пилотния епизод. Още помня манията ни (нейната, моята, на най-добрата ми приятелка) по кожени якета, шалове и сини бижута в чест на лапис лазулис. Помня колко много оприличаваха сестра ми на Нина Добрев и как стана втора в конкурс за doppelganger. Помня как отивах на лагер, а по телефона най-добрата ми приятелка ми разправяше за епизода, който не можах да гледам на време, защото бях извън града. Помня колко много root-вахме за Delena всички и честно казано не мисля, че познавам някой, който да е бил за Stelena :D. Помня как взривихме апартамента от ярост покрай онази целувка на верандата на Елена между Деймън и Катрин. Помня какво дете бях тогава и съвсем реално – този сериал проследи най-съществените ми години от съзряването ми.

Пази спомените за връзките ми с момчетата – за онази, която започна с пиене на уиски на мекия под в един пълен апартамент към четири сутринта, за онази, която никога не беше; пази спомените за будните вечери с приятели, пази спомените за първите ми сривове и първата ми истинска любов. Събрал е толкова много асоциации, събрал е толкова живи моменти със саундтрака си, че се е превърнал в тотална част от мен. Затова и – предвид, че вече ме познавате – не е изненадващо да споделя, че когато казвам „довиждане на него”, казвам „довиждане” и на един период, който ме направи момичето днес.

Bittersweet e, честно казано. Ама май везната се накланя повече към тъжното, предвид сълзите, които изревахме снощи със сестра ми. Не искам да спойлвам сюжета на тези, които не са гледали, затова просто ще кажа, че финалният епизод си е въртележка от емоции. И отново – саундтракът. Мисля, че официално Дневниците е сериалът с най-добра музика.

Та, спрях се уж за малко, а то стана цял разказ :D Просто имах нужда да отдам почит на сериала, да си го запазя тук сред редовете и да си помня, колко много ми е дал. Поздравявам ви с ето тази песен и (ако изобщо някой е пропуснал) съветвам съвсем искрено да хвърлите едно око и на книгите, и на епизодите.

Странна съм, когато опре до любовни истории. Дали защото гледах сапунки и сериали отпреди да мога да кажа едно правилно изречение, дали защото докато четях Хари Потър, главното, което ме интересуваше бяха взаимоотношенията между Рон и Хърмаяни, дали защото просто съм прочела огромно количество любовни романи и вече съм изградила дебела кожа и трудно се впечатлявам, или просто защото се опитвам да пиша за отношенията между хората – не мога да знам със сигурност. Знам единствено, че продължавам да чета и да се интересувам от любовни романи, но вече е рядкост да заседна, да се влюбя, да се извися над повествованието и да заживея изцяло в любовта на историята.

С това идва и другото нещо. Не обичам книги, които целенасочено са написани да ти изцедят резерва от сълзи и меланхолия, ненавиждам, когато писателите манипулативно създават романи с единствената идея да те разколачат и да ти извадят сърцето и да го смачкат и да се подхилкват после от това, че с книгата си са успели да те наранят. Прозорливо усещам, още преди те да са се усетили да създадат plot twist-a, и вместо да успеят да ме разплачат, будят нервността ми, циничността ми и дори омразата ми, защото – нека сме честни – малоумно е, когато главната ти цел е да пишеш, за да караш хората да изреват очните си ябълки. 

И така – следва да ви шокирам: „Вината в нашите звезди” дълго време не ме разчувства, “Преди да умра” дори не съм я докосвала, „Ако остана” беше приятна, но отново – стандартно четиво за мен, „Всички наши места” ме изнерви толкова много, че не знам била ли съм толкова бясна на книга преди.

Пренасищането от любовни истории и защитната стена, която съм си изградила от истории, целящи да те извадят от емоционалното ти равновесие, бяха основната причина да отказвам да си купя „Аз преди теб”. Миналата година бях изчела достатъчно романтики, че да ми остане време за тази, а и дори и да ми оставаше се разубеждавах всеки път семпло с въздишката „оффф”.

Сега, с излязлата адаптация по филма, спокойно мога да кажа, че бях изиграна от собствената си снобарщина. Спокойно мога да се срамувам от себе си, затова, че имах замъглена преценка, на която се оставих да ме убеди да не чета историята. Fun fact:  сега ям страница след страница, но е малко късно, след като филма ми спойлна всичко, което предстои да разкаже повествованието.

И тъй като книгата е все още наполовина изчетена, романтиката врязана като белег в сърцето ми, а емоционалността на филма разбъркала всичките ми хормони – се спирам да направя ревю на филма, защото I CAN’T EVEN.

Лу Кларк е сестра ми. Сериозно – и докато гледах, и докато чета, все едно чета за собствената си сестра, която притеснена ли е – е тромава, е приказлива, говори глупости и прави някакви шеги, които звучат притеснително. Хуморът прозира от всяка страница, в киното не спрях да се смея с таланта на Емилия Кларк и има толкова забавни елементи, че чак насредата на филма осъзнах, че всъщност историята е драматично-сериозна. Това отлагане на тъжния момент и неакцентирането върху проблема ми позволи да харесам историята, преди да започна да бъда скептична към нея.

Романтиката на историята. О,боже, дори не мога да започна. Как е възможно толкова малко романтични моменти, да носят заряда на цялото творчество на Никълъс Спаркс, например? Романтиката примесена с хумора, примесена с естественото, а не преувеличеното разбиране между хората, примесена с загатнатата нотка на обреченост е ВСИЧКО, от което имам нужда, за да обичам историята.

Продължавам със саундтрака. Имам предвид: саундтракЪТ. Музиката на място, текста им съвсем подходящ, Ед Шийрън перфектно съвпадащ в идеята на филма. Плейлистът ми е на риплей вече трети ден, а телефонът ми е зареден с песните и е на изчакване само да започна да скиторя сама из града.

Добре, да говорим и за актьорите. Перфектна актьорска игра – от хлапашкото поведение на Кларк, до достойните ѝ  за номинация „Оскар” вежди :D, до пресеченият рев и видно изиграната ѝ любов към всичко малко и голямо в живота. Убеждаваща е леко казано. Сам Клафлин е перфектен и нямам предвид само визуално. Скулите му, гласът му, празният поглед, пълният поглед, той живее в героя си и боже, аз се влюбвам в него, какво остава за Лу Кларк. Искам да вярвам упорито, че му предстои грандиозно бъдеще в актьорската му кариера, което няма да се ограничава само до романтичните му подвизи.

Режисурата, обстановката, атмосферата. Автентично британска, автентично романтична, автентично освежаваща. Обожавам начина по който е визуализирано всичко и това е единственото нещо, за което съм благодарна, че гледах филма преди да прочета книгата, тъй като сега ми е толкова лесно да си представям и най-малкия детайл и дори нямам против, че не го правя със собственото си въображение, а използвам въображението на нечий друг, създал филмовата адаптация.

Съобщението. Честно, това не е традиционната любовна история. Няма клишираност никъде, не съществува досадно тикан пред очите ти ship, няма начин да усетиш блудкавост. Има го този перфектен елемент – да намериш любов, когато не търсиш такава, да се влюбиш в най-неочаквания човек по най-неочаквания начин. Мисля, че дори главните първо изградиха искрено приятелство, преди да се заговори за любов. Което прави историята още по-красива.  За мен обаче – основният фокус си остава – не любовта към половинката, а любовта към самия себе си. Любовта към човека, който си, към живота, който водиш, към свободата да имаш винаги избор. Изключително поучителен роман, изключително вдъхновяващ, изключително освобождаващ. Не мога да облека в думи колко много ми заговориха думите „живей добре, просто живей”. Не мога и ми идва пак да се разплача.

Филмът, а сега и книгата, ме кара да изпитвам емоции, които а) ми е трудно да идентифицирам и да разпозная, б) дори не ги натяква и не се опитва на всяка цена. Перфектен баланс е цялото повествование, а аз перфектно добре се чувствам, затова, че намерих нещо, което ме кара да се вълнувам толкова, толкова много и да ме натиска да се докосна до себе си, да се преотрия, да се стимулирам и предизвиквам.

Хаха, никога преди не съм се чувствала по-благодарна и по-добре от това, че ми натриха носа и че бях опровергана.

Купете си билети! Сериозно! :D

xx