Декември е непълен тогава, когато пропуснеш да направиш необходимите списъци. Започвайки с тези, свързани със сметките, които трябва да платиш; колко подаръци трябва да купиш и да опаковаш; продуктите за трапезата на Бъдни вечер и Коледа; още един списък на хората, с които ще посрещнеш първите минути на новата година. Започваме с най-необходимите списъци. Продължаваме с тези, които хранят сетивата ни - списък за благодарност, списък на желанията за следващата година, списък за нещата, които трябва да направиш, списък равносметка или както е в моя случай - списък с книгите, до които си се докоснал, героите, с които си живял, и приключенията, от които си бил част от, през изминалите 365 дни.

Поставих предизвикателството пред себе си - петдесет прочетени книги до 31 декември 2013г. Така се сведоха нещата, че от много работа, от много университет и няколко неистово скучни дни, отдадени само на апатия, 364 дни по-късно, споделям, че съм прочела едва 28 книги. Малко повече от половината, малко по-малко от желаните от мен да бъдат прочетени, но за сметка на това - дълбоко преживени и свидни. 

"Мъжете са от Марс, жените от Венера", "Джонатан Ливингстън Чайката" и "Лесният начин да откажеш пушенето".

Понякога обичам да отделям време на приложната психология като жанр. Книгите са разтоварващи, доста често напластени с огромна доза хумор, за да те отвличат от проблемите (чиято им функция може би е  по-важна и от поучителната), четат се за не повече от един ден,а накрая, ако е успешно четивото те оставя с бистър ум, пълен с вдъхновение и идеи, или просто с усмивка на лицето. Както и беше във второто посочено заглавие - за безстрашната чайка Джонатан, готова да се опълчи срещу семейство и приятелите, но никога и на вътрешния си порив към свобода и себеусъвършенстване.  

Когато някой ме попита "Какви книги четеш?", отговорът ми не може да е по-различен и по-верен от "Всякакви". Мразя лепенето на етикети като цяло, за това и не съм роб на точно определен жанр книги. Независимо каква се води книгата, стига да е написана умело, стига да ми влезе в сърцето и да ме накара да живея в нея, много след като съм прочела последната й страница, не мога да не я заобичам. Както и често се случва с посочените автори и книгите, които пишат. Леки, романтични, понякога сладникави, а друг път прекалено, идеално съвпадат с умиращата ми за авантюра, написана чрез думи, душа. Тази година беше слаба не само откъм брой прочетени книги на едни от любимите ми автори, но и също откъм сюжетни линии на произведенията им. Не казвам, че ми бяха скучни, но съм чела по-добри истории, по-грабващи и затрогващи. Верен си остава и фактът, че колкото по-добра история съм чела от тях, толкова по-големи стават и очакванията ми за всяка следващата разгърната страница.

 

"Вината в нашите звезди" беше първата книга на Джон Грийн, която започнах. Като човек, който чете литература от дълго време насам, съм съвсем наясно, че има пъти, в които като хванеш някоя книга, тя просто не се оказва твоето четиво. Тогава си правя уговорка със себе си - ако до петдесетата страница, книгата не ми е харесала, затварям я и спирам да я чета. Подобно нещо се случи и с тази книга само че тук я затворих едва на двадесетата страница. Исках да я прочета, исках да знам развръзката, исках да я преживея, но лабилната ми психика не ми позволи. Всекидневно в живота се случват гадости, млади умират, хора се разболяват и като нормално човешко същество искрено им съчувствам и дори не мога да си представя какво ли изпитват тези хора. Тогава - защо да чета за тези несправедливости, които и без друго ме тормозят, да чета за хора (а не герои), за които никога (дори и ако си най-добрият автор на света) няма да можеш реално, всеобхватно и пълно да обясниш през какво преминават те и как се чувстват те... Границата между това да си добър автор, който може да създаде история, достатъчно силна за вярване, и просто човек, с богат опит, е много дебела. И не съм сигурна, че някой е в състояние умело да разкаже подобна история освен ако лично не я е преживял. Знам си, че съм мазохистка, но не и чак толкова.

"Къде си, Аляска?" е втората, която започнах (и завърших йей), разбира се след дълго отлагане. Джон Грийн определено има нещо относно тежките драми в живота на тинейджърите. Мисля, че причината поради, която завърших книгата и ми харесва мааалко повече от другите две, е това, че прекалено много заобичах Аляска като героиня. Тя е типичният пример за това, че като обелиш опаковката на циника, под нея ще откриеш до болка наранен човек (или дете, както е в нейния случай). 

"Предимствата да бъдеш аутсайдер" е идеалният момент отново да кажа, колко много мразя да бъда разочарована от книга, от която съм очаквала много. Или прекалено много. В случая е валидна фразата "много шум за (почти) нищо."




Най-успешният пробив на годината. "Книжни светлини", автор Искра Неделчева, или най-добрата ми приятелка, или най-креативното момиче в света. Запознайте се със Скарлет - авантюристката, изгубила прекалено много за прекалено кратко време, всичко - може би, но не и любовта си към магията, която блика от всяко кътче на книгата. Запознайте се с Оливър и ви уверявам, че ще се почувствате искрено зле от себе си, затова че и да искате, никога няма да имате толкова лоялен приятел, който да ви пази гърба, дори тогава, когато сте абсолютен задник. Срещнете приятелството им и си обещайте на другия ден да изкрещите колко силно обичате най-добрият си приятел. Защото това, което имат Скарлет и Оливър, е много повече от скъпоценност. Може би най-затрогващият relationship в цялата книга. Посрещнете приключенията на живеещият цели няколко живота Артър и уморената му от несправедливости душа. Оставете се да бъдете отнесени от гениалността на основната идея на книгата - че всички ние, почитаеми читатели ежегодно се влюбваме в книгите си и техните герои, но тук за първи път главният герой се влюбва в Скарлет, а именно в една от нас. Страхотен дебют, който обещава да донесе огромен успех след себе си, когато бъде официално реализиран и издаден.