Кога минаха годините?

12:03



            Скъпа, мамо,
            скъпи татко,  
            Натискам пауза на филмчето, докато с усмивка се радвам как Джери разиграва Том, за да се обърна към вас. Пише ви едно дете, което току-що се научи да чете и подрежда буквите в думи на лист. Простете за правописните грешки и пу-нк-ту-а-ци-ята, още ми е трудна тази дума за писане и казване, ама не съм и сигурна, какво имат предвид учителите, когато казват, че е важна. Но няма проблем, че не я разбирам, аз не разбирам и още много други неща. Едва на осем съм, хората казват, че е нормално все още да не разбирам. Мамо, ти мислиш ли, че е нормално? Пак те питам, обичам да те питам въпроси. Ти винаги обичаш да ми отговаряш. Понякога си мисля, че ти омръзва да ме слушаш, но не мога да се сдържа и искам да знам някои неща, които само големите знаят. А големите знаят всичко, могат всичко и имат всичко, нали така? Въпреки че понякога се затруднявам да ви разбера каквото ми обяснявате, аз търпеливо ще чакам.
            Като порасна искам да съм като мама. Искам да ходя на високи обувки, да нося от онова червило, дето тя никога не ми дава да си сложа, че се налага тайно да го взимам от стаята, докато я няма и да се правя на красива. Искам да готвя вкусно като нея, да чистя до съ-вър-ше-н-ство, да работя по осем часа на ден, да чета приказки за лека нощ и да се разхождам с черното елегантно куфарче, с което тя се разхожда. И когато се прибера вкъщи, да го хвърля уморено в коридора и да кажа „Имах много изморителен ден”. Защото мама винаги се измаря и разбира се, че е изморително по цял ден да стои на високите си черни обувки.
            Като порасна искам да съм като татко. Да се карам на хората, когато не разбират какво им обяснявам, да говоря по цял ден по телефона и да търкам с пръсти ъгълчетата на очите ми, да купувам много неща и да гушкам силно за лека нощ и моите деца. Татко може всичко, той никога не се оплаква, че се измаря. Само пуши много цигари и всяка вечер пие от една напитка, дето той много я обича, ама на мен ми пари като си топна пръстчето и я опитам. Може това да го поддържа свеж, не знам, ама като порасна и като се науча и аз, ще разбера и ще ви кажа.
            Прозявам се звучно докато пиша.
            Дългия текст, който написах, ми отне доста време като гледам часовника и календара. Само в просъница помня, че минаха два или три рождени дни, няколко оценки повече в бележника, грамоти за завършени години и дълго чудене с мама и тате, в коя гимназия да кандидатствам.
            Вече съм малко по-голяма обаче пак не знам много неща. Сега ще трябва да чета повече за училище, да бъда по-п-ро-дук-тив-на (а май успях да я напиша вярно), да забравя за малко карането на колело до осем вечерта и да изключвам навреме телевизора, за да имам време да се наспя, че на следващия ден ме чака учене. Тати казва, че само умните хора постигат нещо в живота, а тати е умен, аз искам да съм като него, затова ще трябва да поуча и да спра да се чудя дали Том ще хване най-накрая Джери. Малко съм притеснена, защото още не знам много неща, а вече ставам по-голяма, дали татко се разочарова? Дали изоставам и дали ще ми се смеят останалите деца? Или още по-страшно – дали ще ми се карат вкъщи, че съм глупава?
            Вече разбирам какво означава малко по-малко думата „изморен”. Аз не нося още високи обувки, но онзи ден пих първото си кафе с мляко, защото учих до девет и половина. Странно как до онзи ден пих мляко с какао, а вече пия мляко с кафе. Мислих си, че ще е по-бележито това събитие, ама то се оказа съвсем обикновено, така че не го броя в графата „неща, които вече правя, че да ме изкарват пораснала”.
            Пиша, уча, чета.
            Преди да се усетя съм станала на петнадесет. Леле, колко бързо мина времето. Май разказа отнема повече от необходимото. А все едно беше, че преди няколко минути съм започнала да го пиша. Неувереното осем годишно момиче, с белезите по краката и ръцете, с куклите Барби и строенето на дървени къщи, още е в мен. Даже май аз съм още тя. Започнах да пиша в желанието ми да кажа, че искам да науча и да знам. Бях неуверена, да, ама сега май съм още по-неуверена. Още правя правописни грешки, още се чудя къде да сложа запетайката. В училище получих и първата си двойка, дори се разплаках. Мама каза да спра да се лигавя, а да си сядам на парцалите. Ако съм поне малко пораснала, защо продължавам да се лигавя? Защо продължавам да не знам, когато по-малката ми братовчедка ме пита „Какво е буржоазия?”. Не съм пораснала изобщо и се притеснявам, защото годините минаха, аз се постарах да науча и да стана като мама и татко, ала още не съм. Изоставам, убедена съм. И въпреки че нося вече високи обувки и опитах за първи път голямо количество от парещата напитка на татко, аз още съм момиченцето от преди десетина години. Тогава – преструвам ли се, че пораствам?
            И ето днес завършвам и гимназия.
            С малко повече прочетени учебници, с повече кофеин в организма си, с червило и много крем по лицето си, с плахи стъпки се отправям към университета. Как научих за него? Кой ме оцени, че зная? Как така знам и мога да съм студентка, като усещам в себе си страх от изминалите години и пропиляното време. Да, приличам на мама и на тате, ама само външно. Те все още знаят повече и все още имат отговори на повече въпроси. За себе си мога да кажа, че ако някой ме пита нещо интересно, все още няма да знам. Кога ще знам? Ядосвам се вече...
            Защото минават годините и с моя приятел ще си имаме бебе след девет месеца. А това бебе не може да получава отговори на въпросите си от типа „Защото така!” или пък „Не знам.”. Искам да имам отговори, ама как да ги науча? Не мога да ги науча, нищо не мога, пълна скръб съм, май ще трябва да си измислям и да си фантазирам някакви факти. Страхувам се много. Кога забременях, кога получих първата си работа, кога минаха годините? И защо, ядосвам се, още се чувствам като тинейджърка отишла на първия си купон и нямаща идея какво да прави там?
            И минаха годините.
            Така и не успях да науча онова, което бях запланувала.
            Вече не мисля, че мама и тате знаят много, имат много и разбират от всичко. Вече знам, че не е било до невръстните ми години и детското ми съзнание да затрудняват разбирането ми – просто мама и тате не са го разбирали и те достатъчно добре, за да ми го обяснят правилно.
            Пораснах някъде там между пунктуационните (така ли се пишеше думата) знаци, които се опитвах да слагам. Между понеделника и петъка, в които бях на училище и се страхувах какво би станало, ако имам ниска оценка и какво ли ще кажат нашите. Пораснах – изведнъж, без да усетя, толкова бързо, че дори не успях да попълня списъка „неща, които се случиха, за да ме направят голяма”. Списъкът е празен. И с какво да го напълня  - няколко документи за завършено образование, няколко дрехи за вечерно излизане, няколко спестени лично от мен пари, билета от първото ми самостоятелно пътуване... Нещата, които се случиха между другото през годините.
            Скъпа мамо, скъпи, татко,
            Надявам се разбрахте, че до вас продължава да пише едно дете. С малко повече бръчки по лицето, с малко повече дрехи за големи, с малко повече опит, с все още толкова малко знания...
            Разбира се, че разбрахте.
            Все пак едно трябва да сме научили за цялото време, в което писах този разказ – че всички сме все още деца, само някои по-умело се преструват на големи...

            

You Might Also Like

0 коментара