Чувствам се така сякаш малко предавам себе си, когато взимам решение, че книгата заслужава почти три звезди рейтинг. После се успокоявам, защото това не е поредицата, която детството ми познава и с която израснах.

Героите бяха толкова не на място. Нищо от тяхното представяне не отговаря с характерите, които Роулинг гради толкова години. На доста места от книгата се чудих - защо ги е запазила живи, при положение, че е позволила да ги представят толкова красноречиво?

В кой свят Хари Потър пораства да бъде толкова студен, циничен, арогантен с преподавателите си, неуважителен към ставащото и тотално откъснат от детето си? Не е ли Хари Потър героят, който дава шанс и се доверява на хората, защото любовта и приятелството, не са слабост, а неговата сила?

Защо Рон Уизли е посредствен мъж на средна възраст, който не прави нищо съществено с дните си, ръси глупави шеги на порой, няма никаква амбиция и е обикновен чичко, който живее в сянката на съпругата си? Чарът на Рон и причините, поради които ми Е любимият герой в поредицата и причините, поради които се влюбих в него, са свързани с некоординираната му паника, смелите шеги и неудобното му поведение, лоялността към най-добрия му приятел, тънкия хумор и сарказъм върху злото. Нищо от това не беше в персоналната му характеристика в книгата!

Хърмаяни е близо до това, което беше като герой, но отново - толкова нелогични моменти. Като например - звучи повече като командваща съпруга, отколкото като подкрепяща съпруга; фактът, че скри времевърт по възможно най-глупавия начин??? А да използваш името ѝ в изречение до думата глупав говори достатъчно за това колко голям проблем има в книгата.

Историята за порастването на Драко, изкуплението му, за пренареждане на ценностите му, ми звучи абсолютно разумно. С тази разлика, че на моменти ми идваше прекалено емоционално. Драко звучеше твърде уязвим на моменти, нещо, което силен герой като него не ми се вярва да направи някога.

Обидена съм от това, че никъде не бяха включени в историята Луна, Невил и Джордж. Обидена съм от това, че героите звучаха толкова дистанцирани един от друг, все едно по задължение са приятели, а не, че нещо близко ги свързва.

Най-вече съм обидена от това колко предсказуем беше целият сюжет на пиесата. Поредицата Хари Потър не може да е такава, а всяка книга трябва да е напрегната, пълна с обрати, с изненади, да те кара да препрочиташ отново и отново и да се вълнуваш от всяка следваща страница. Тази книга е най-бавно прочетената книга, свързана с Хари Потър, и от това малко се срамувам.

Малко бяха нещата, за които се захванах и заради които се хващам и давам поне три звезди на книгата.

Харесах Скорпиус. Харесах частта със Снейп. Харесах, когато героите се върнаха обратно в годината до Тримагическия турнир. Харесах колко емоционален ми се видя света на магията и дори плаках от това колко красиво беше всичко и колко специална беше поредицата. Прекалено много потиснати емоции имах по повод историята. Прекалено много се вълнувах от Хогуортс, от Ромаяни, от магически заклинания и от сцените, близки до ретроспекциите. Бях забравила и сега се чувствам пълна с желание отново да си препрочета сагата.

Едновременно съм въодушевена и раздразнена. Едновременно плаках и се ядосвах.
Но е факт, че историята звучи повече като фенфикшън, отколкото като онова, което реално се случва със старите ни познайници. Просто е нелогично.

Книга: It ends with us

1. Фантастичната обоснованост, играта с фолклора, препратките към гръцката и българската митология и добавянето на реалистична нотка в старинните легенди. Дотолкова добре е разказана цялата приказка за самодивите, за Орфей и Евридика, че с приповдигнато любопитство отворих google, за да почета повече за изначалото.
2. Цялостната информираност на писателката и ясно прозиращата ѝ интелигентност. Знанията относно кампуса, администрацията и академичността на Принстън; лекотата, с която пише за музиката, за съзвучията, препратките към Шопен; вметнатите разкази за комунизма в България и за тогавашните студентски бригади; умението, с което е описан град Царево, че за момент се изгубих сред улиците му. Знанията относно митологията изобщо няма да ги коментирам – наистина е впечатляващо колко на място, логична и съвсем целесъобразна, е изградена цялата фантастична беседа за легендите. Всеобхватни теми, събрани в един роман, при това звучащи абсолютно достоверно една до друга.
3. Начинът на писане на Краси Зуркова. Изказът. Метафорите. Вглъбяващите, емоционални цитати.

4. Фантастично-ужасяващото-трилъроусещащо се повествование, когато разказва за самодивите и за тъмнината. Само аз ли смятам цялата глава, развиваща се в Царево – със смокиновите дървета, лудата бабка, старата църква и привиденията в бяло, за една от най-крийпи главите писани ЕВЪР? Само аз?! Все още? Окей...
5. Финалът.

1. Основният ми проблем беше със стереотипите. Това е нещото, което ме изкарваше извън контрол, караше ме бурно да жестикулирам и да се възмущавам пред приятелки  и макар да знам, че книгата е писана преди няколко години, все още не си навивам на пръста за нормално, да напишеш толкова различна книга, потенциален бестселър, и вместо да представиш българското в най-добрата му светлина, да го обличаш в етикети. Половината от които към 2016 година дори не важат. Като:

2. Съжалявам със това, което предстои да напиша, така и не можах да се справя. Взаимоотношенията на Теа и Рис са написани като елементарен фенфикшън. Като че ли захванати от средата, сякаш читателя вече трябва да ги познава и да приеме за абсолютно нормално психарското поведение на Рис, защото е всъщност дълбок герой. Само че читателя и представа си няма кой по дяволите е този и защо по дяволите се държи с жените като с отрепки. Нещо повече – защо отличничка, стипендиантка, момиче, дошло с мисията да търси сестра си, му се връзва на акъла и тръгва след него, когато той изрично ѝ дава да разбере, че няма да каже нищо за себе си? Да цитирам 'не ми трябва да те познавам, трябва ми да те имам'. В кой свят това е нормално? Рис звучи като невменяем, пасивно агресивен, с реален почерк на избухливост, грозно вулгарен и арогантен и в него няма нищо привличащо. А, да, освен очите му. Съжалявам, не. Дори Едуард не е толкова досаден, а Грей поне обясни някои основни неща на момичето си в началото.

3. Липсата на логика в някои моменти. Като например, когато Теа разбира, че всичко през последните 18 години е било съмнително и решава, че има сестра. Като това в Принстън! да бъде дадено соло на момиче, което дори не са чували как свири. Също това да обърка двамата братя, които според нея дори не си приличат.

Отидете на кино, оставете се на магията. Само като се сетя, че ме мързеше да изляза от нас в тази жега онзи ден... Открих красотата без дори да съм я търсила.

Книга: Короната