Той най-накрая ще ме обича!
Ще обича всяка малка част от преобразяването ми, ще се влюби в начина, по който изглеждам, ще бъде горд от това, че най-накрая съм жената, която той поиска да бъда! Жената, която и аз поисках да съм, единствено за него.
Огледалото пред мен рисува хармония – между неувереното, крехкото, едва забележимото момиче отпреди няколко години, и жената, с фината талия и грациозна осанка, която без поклащане стъпва на дванадесет сантиметровите си обувки. Виждам я как ми се усмихва, неприлично самоуверена, готова за срещата, която години чака. Намигва ми и одобрявам.
Решавам, че може би още малко грим е необходим около очите, за да заличи сенките, бръчиците в края, натежалите клепачи. Слагам още само малко, за да я направя още по-красива. Дали е достатъчно? О, може би още съвсем миниатюрно малко, за да съм сигурна, че ще му бъда достатъчна. Миглите на жената в огледалото пърхат като пеперуди – дръзко, съблазнително, с доза драматичност. Също както пърха и сърцето на момичето, отпреди няколкото години.
Но това момиче трябва да изчезне! Не бива да излиза на показ и не бива да оставя съмнения, че е възможно още да съществува. Това вика притеснението ми и кара ръцете ми да треперят. Спирам ги, хващам ги. Вдигам ръце към лицето си, държа го май повече свирепо в дланите си, отколкото всъщност искам. Ноктите оставят следи върху деликатната кожа на бузите ми. Свалям ги, слагам им – малко руж от ляво, от дясно, напластявам с червено червило плътните си устни, създавам симетрия, някакво изящество, гордо заличавам белезите от миналото. Усмихвам се и се съгласявам с новата ми същност, че – о, боже мой – изглеждам умопомрачително. Никога няма да се откаже от мен, никога отново няма да ме замени за друга. Сърцето в мен трепка развълнувано от този факт, кожата ми настръхва доволно от приятната емоция. Успокоявам я, изливайки парфюм отгоре й. Укротявам я, щом сетивата са напоени.
Взимам крачка назад от огледалото, виждам се изцяло и осъзнавам, че по-хубава от мен не може да намери никъде, най-накрая покривам критериите му, най-накрая съм жена в пълния смисъл да думата. О, колко горд ще бъде от мен.
Намествам немирните кичури, взимам чантата си, закопчавам катарамите на обувките си. Поглеждам часовника и осъзнавам, че е време да тръгвам. Хвърлям поглед в огледалото, за да се срещна за последно с новата аз, но най-вече, за да се сбогувам с предишната. Не боли изобщо от тази раздяла. Не и когато ще бъда с него.
Творението отива при автора си, ще си бъде у дома – при създателя си.
Преди да направя крачка напред, придърпвам прилепналата си рокля. Леле, май е по-къса отколкото ми се искаше. Пак трепва нещо, пак онази вътре се обажда, ще престане ли, някога? Замаскирах я толкова старателно, та да мълчи, да не си проличи, да стои засрамена, сама, неуверена, тиха, с кършещи едни вдруги пръсти – там в периферията на душата ми.
Колко по-хубава съм вече, хиляди пъти по-хубава от преди! Нали?
Вдишам въздух, успокоявам се. Казвам си, че съм достатъчна, трябва да съм му достатъчна!
Изгасям осветлението и тръгвам.
И докато си преправям път през сенките, за пръв път – дванадесет сантиметровите токчета на обувките ми се поклащат.
