Отвъд рая;: блог

блог

Най-добрата ми приятелка стоеше срещу мен и погледът й беше изпитателно положен върху моя. Зелените й очи ме наблюдаваха, сякаш чакаха да продължа мисълта си и само те единствени бяха огледало да емоциите й. Устните й не отвърнаха нищо в отговор, скулите по лицето й стояха опънати и не позволяваха на мимиките да нарушат хладнокръвието, тялото й стоеше отпуснато и нито едно движение не мина през него. Тя стоеше срещу мен – безгласна, пасивна, почти бездиханна, но очите й я издаваха. Зелените пигменти играеха с медните си нюанси, един след друг, и още малко ми трябваше да се убедя, че палят огън. Очите й – провокиращи, изпитателни, очакващи да започна дисонантно да тлея въпроси насреща й.

- Добре, защо се държиш така, като че ли нищо не казах? – попитах без да опитвам да сдържам раздразнението си. Една статуя в разговора беше предостатъчна, много благодаря за втора. – Казах, че от утре се изправям и заставам да краката си здраво, поемам живота в ръцете си, нали това винаги си ме съветвала да правя. Ето, взех решение, не можеш ли поне да се преструваш, че се радваш за мен?

- Разбира се, че се радвам. – каза тя, почти веднага, след като довърших мисълта си, но толкова тихо, че едва я чух. – Радвам се да чуя вразумяването ти, поне малко от него. Но какво искаш да ти кажа? Защото все още не е „утре” и до „утре” има още двадесет и четири часа, всяка минута от които ще се опита да те разубеди, приласкаващо и омагьосващо, и повярвай ми, накрая ще успее. Винаги успява.

- Не, не разбираш. – заинатих се насреща й аз. – Казах ти, този път това е финалното ми решение. Няма какво да ме спре. Нито ти с твоите съмнения, нито оставащите часове на деня. Нищо.

- Нека си говорим отново, когато въпросното утре пристигне. В трезвото ми съзнание е много далечно, докато твоето е потопено в оптимизъм, който ми се струва, че много скоро ще изплува. Знаеш, че те познавам най-добре от всички.

- Продължавай да говориш така. Уверявам те, че насладата ми утре ще е още по-огромна, когато те опровергая.

- Виждаш ли? – изсмя се тя на среща ми. – Това ти е грешката, искаш да опровергаеш мнението ми за теб, винаги мнението на света за теб е водещият мотив, а не твоето собствено. Затова си невъзможна и е неспособно да направиш това, което уж убедено казваш. И не си взела никакво решение. „Да вземеш решение” означава да покажеш, че го правиш. Докато не видя резултати от решението ти, няма да окуражавам и дума, която излиза от устата ти, нито пък одобрително ще те потупвам по рамото.

- Ето, погледни. – разперих ръце, за да й позволя да огледа стаята наоколо. – Багажът ми е стегнат и още утре заминавам при сестра ми в Англия. Обещах й. Документите ми за напускане на тази отвратителна работа са подписани. Смятам да кажа всичко, което ми се е насъбрало на шефката ми. Завърших преди два месеца и е време да търся реализация в чужбина. Започвайки от утре и пристигането ми в Лондон. Оставям всичко тук – развалените връзки с хората, бившите приятели, споровете с родителите. Махам се и започвам на ново. Време е за почивка, да изследвам света и непознатостите му, да се видя в неудобна нова роля, да се отдам на приключения. И мисълта, че утре ще ми подари всичко това, озарява деня ми днес.

- Май превърна „утре” в нарицателно за мечтание. – поклати глава тя. – Очевидно виждам ентусиазма ти, и ако бях непозната, вероятно вече щях да слушам плановете за бъдещето ти, защото почти ме караш да ти повярвам. Но аз не съм непозната, а ти не си човекът, който твърдиш, че ще бъдеш утре. Всичко онова, което срещаш тук като несправедливост, ще вземеш със себе си и там. Ти бягаш от себе си, от възприемането ти за света, а не просто от едно място. И всъщност няма лошо в това. Лошото идва, когато същите несполуки те дебнат и в Англия, и в Африка, ако искаш и на край света. Навсякъде има некоректни работодатели, малоумни приятели, които избираме за гаджета, проблеми в семейството, проблеми между братя и сестри. Утре се превръща само в мимолетен миг на надежда, краткост, секунда спокойствие, което утре ще ти даде, затова и го окриляваш по такъв начин. Но утре единствено ще продължи живота ти, няма да го започне.

Сега аз застанах сковано насреща й, а умът ми лека полека избистряше думите й, опитвайки се да ги осмисли и от тази гледна точка. Колебанието, за което тя говореше, започна да се просмуква в мислите ми, и изобщо не го интересуваше, че аз не съм го канила. От себе си ли бягах наистина? И ако бягах тук в познатата среда, какво би станало, ако попадна в съвсем чужда. Щях ли да се изгубя или щях да се намеря? И струваше ли си да поемам този риск?

Знаех, че тя разбира защо мълча. И вътрешно толкова силно исках пак да й се противопоставя, да й покажа, че изобщо не е била права, но уви, не намерих увереността, която допреди секунди беше прегърнала тялото ми. Уморено седнах на леглото и зачаках думите й.

- Виждам, че имаш още решения за вземане. – отвърна ми тя и в гласа й четях загриженост. – И предвид разговора ни, се надявам да ги вземеш разумни. Да намериш, каквото и да търсиш.

Сега тя отново стана мен. Изгонила ме, както изгони и надеждите за утре. Ден след ден упорито го правеше, всеки път се стигаше до тук.

Другата ми половина, уплашената, отлагащата, нерешителната. Онази, която най-много ме нараняваше. А беше мен самата.

Изправи се срещу огледалото на стаята си и ме срещна за части от секундата. Погледна ме, този път трезвомислеща. И както винаги – в отражението на огледалото.

Някой ден щях да я пусна да излезе от рамката, да я оставя да облече мечтите си в действия, да я оставя да говори и да й позволя да завладее света. Думите болят, понякога когато са изречени, но още повече болят, когато всекидневно умират върху устните.

Някой ден, обещавам й пак.

блог

Хронология на любовните разочарования

10:31

Глупаците вярват, че има гара-щастие с подарен еднопосочен билет за нея.

Както когато бях на пет и си мислех, че никога няма да ми мине белега на коляното и че баба нарочно иска да ме накаже, когато налива допълнително кислородна вода. Щипеше и пищях. Май проплаках. После кръвта засъхна, раната изчезна, няма и следа от белега. Явно още тогава съм решила, че съм калена откъм болка.

Ето, глупачка съм.

Повече боли, когато ти разбиват сърцето. Най-много боли, когато ти разбиваш сърца. Шумът от строшеното още бучи в главата ми като ехо, като на бис. Сега търся баба за кислородна вода, а шишенцето е празно, по ръбовете хванало плесен. Моля я за лепенки, от онези шарените, детските, с нарисуваните влакчета. Вече знам, че никой не иска да ме наказва. Защо да го прави? Имам си времето, и страдание, прикрепено към него, и дълъг период на имунизация.

Едва ли някога завършва.

Когато бях на единадесет получих първата си двойка. По математика. Пък съм си бележкарка. Разочарованието още скърца под чина ми, докато дълбая дупки с пергела, за да изкарам яда си някъде. Където и да е било. По-скоро. Иначе веднага ще ревна пред двадесет и пет човека в клас.

Все някак, надмогнах омразата си към математиката. Дори си мислих да специализирам в нея, надявайки се да се превърна в критик-анализатор. Е, не можете да ме убедите, че четири + четири прави осем. Прави повече и още как! Слагаш сбор на четворните елементи, веднага след това създават нещо, пък на него му влияят още хиляди неща и най-нагло модифицират осмицата, от вертикала по хоризонтала, и ето! Станала е някакъв си знак за безкрайност..

Безкрайно се лутам в изключения от правилата.

Когато бях на петнадесет се влюбих за пръв път. Тогава бях изманипулирана, че съм задръстена и че трябва да си хвана приятел, опа гадже, с което да можем да си празнуваме месечинките и което да ме задържи за малко при себе си, колкото да ме отрака.

И аз отличничката, момичето на мама и тати, бъдещата лекарка, целомъдрената, възпитаната попадам в капана на клишетата. Идва тоя със широката усмивка, още по-широките гаджеризони, накривозакопчаната униформа, един химикал в джоба и хиляди причини да бъде мразен от учителите. И от мен! Ама си го харесвам, може ли иначе. Предава ми от бунтарщината си, пък аз му предавам девствеността си.

Вече съм на шестнадесет. Отворена. Ревнива. Истерична. Да не би да го изгубя. В продължение на още две години. Казвам ви – много съм заблудена! При положение, че линията на живота му е отпечатана на моята ръка!

И пропуших! Още не мога да ги спра.

От тогава ми е вредният навик.

Да обичам веднъж, завинаги и безрезервно.

Не познавам любовта във минало време.

Но много, често я познавам, чак когато е станало минало.

И в следващия урок беше така. Когато ръцете ми почнаха да треперят, килограмите ми да спадат, а нещо в гушата да ме стяга, теглих чертата. Пропих се от сълзите му и опиянена тръгнах да търся перфектното в другия.

Избраният, така го помнеше телефонният ми указател. Всичко, което съм търсила, го диктуваше съвестта ми. Баща ми беше доволен, а майка ми, после си изстрада с мен от прибързаното щастие. Виждах се в неговите очи – докато ми викаше, докато ми обясняваше колко ме обича, докато ме унижаваше и докато ме боготвореше – това бях самата аз, ама в минала година.

Издигаше ме във висините само за да ме изгори със слънцето.

Приземих се, псувайки Купидон, ангели и всякакви свръхествествени същества. Нали така започна историята ми с него.

В четири и половина сутринта, с бутилка малцов алкохол и сериал за вампири.

Сега това е най-самотното ми време, най-противният алкохол и най-любимото ми предаване. Любимо ли? Исках да кажа омразно, омразно, о-МРАЗ-но.

О, не.

Мраз и февруари.

Февруари, никога не е бил по-дълъг, щом е февруари без теб.

И последният. С многото имена. Райън Гослинг. Джаред Лето. Целият пакет от дадености.

Казва ми, че обича и че обича за пръв път. Пазим се от зли очи, пазим тайна. Повтаря ми колко съм красива без грим, колко го вдъхновявам, отваря вратата на колата си и майка му ме обожава. Удобно ми е с него, жена съм почти. Не ми повишава тон, не се бунтува срещу порядъка. Обожава света ми, обожава и мен.

И аз го обожавам.

Ама съм пропуснала да прочета на пакета, етикета с внимание да не пипам, щом ръцете ми са мръсни. Хлапачка съм, отказвам да прочета преди употреба.

И започват да ми липсват:

Среднощните спорове, малките бунтове и големите провокации. Мазохистка съм, искам си белезите и раните от обичане, от малка съм свикнала да ми щипе, за да знам, че се лекувам.

И си заминава последния – посреднощ – разтреперан, сдържан, в най-хубавия си костюм. Взима билета в ръката си. За гара-щастие.

Аз оставам.

Малко по-тъжна, малко по-изгубена, малко по-пораснала.

Живяла няколко живота едновременно и преживяла няколко любовни романа.

За такива момчета се пишат поеми.

А момичето ги препрочита.

аутфит пост

Плетиво, федора и златисти закачки

22:05

Денят се люлее в колебание. Мъглата е основно действащо лице. В очакване да завали, но не съвсем. Октомври е.

Кой каза, че е рано за вълнени шапки и плетени шалове?

Една от ключовите думи, която описва моята 2015 година, е злато. Буквално присъства навсякъде - от първия сериал за годината, през музиката, до баловете, временните татуировки и дрехите. Навлизаме в десетия месец и десет пъти повече обичам златистите елементи отколкото в началото на малката ми мания. Възприех го като нещо толкова лично, че изневерявам на принципите си, ако не заложа на него в почти всеки аутфит в почивните ми дни.

Черното от друга страна рядко е моят цвят. Почти не припарвам до него, освен ако не говорим за онези екслузивни, специални моменти на годината, в които сякаш черното винаги е правилният отговор, щом отворя вратите на гардероба си. Дали се дължи на неспокойното време? Или на факта, че за рождения ми ден получих дългожеланата черна федора за подарък? Не мога да бъда сигурна.

Със сигурност обаче не мога да се сдържа.
Комбинирам го със златистите отенъци на аксесоарите, петролните цветове на камъните и освежавам с тъмносиньо.

Този е първият аутфит пост от останалите предстоящи.

Едновременно с нотка на аристократичност и комфортна принципиалност,

ви представям градска визия no.1

Рокля - H&M

Бижута - Six

Чанта, чорапогащник - неизвестен магазин

Федора - H&M

Оксфорт обувки - Paolo Botticelli

блог

Есенно

17:38

блог

50 факта за мен

22:50

блог

Чистилище

11:08

Неподредено е.

В стаята, в апартамента, на работното място и университета. В дните за работа, в дните за почивка. Сред хората, сред страниците. Навсякъде. Едно не предхожда две, нито петъкът уикенда. Графикът е натоварен, месец след месец, до цяла година. Вехториите се трупат – бавно, оставят забравени, отложени... Изпълват пространството и остават незабелязани, дотогава, докогато е невъзможно да бъдат подминати.

Забелязваш ги, а е късно.

Прахолякът им – трупан с безценно, изгубено време – вдига вихрушка, нахлува. Настанява се, неканен – в душата, в сърцето. Замърсява те. Принизява мечтите, очерня надеждите и ти дава от хаоса си. Ей, така неусетно.

Усетът идва, когато тоновете натежават. Тогава най-много боли.

Боли да признаеш, че –

времето е отминало, сезоните са други, животът е съвсем нов. А ти стоиш върху десетата година от календара на хилядолетие, което ти поднася предмети, подаръци, нови възможности, но си просто заседнал, неподготвен, очакващ. Нещо различно, голямо, обещаващ истински знак за грандиозен успех и величие. Изоставяш ги, стоейки, чакайки промяната да се случи. Да се събудиш някоя сутрин и да бъдеш човекът, който в десетата година си се надявал да бъдеш, когато стигнеш до тази. Мъчно осъзнаваш, че промяната не идва така.

Защото докато хилядолетието се е спускало стремглаво, а годините са се нижели една след друга във възрастта ти, са променяли и теб. В продължително време, никога наведнъж. Наведнъж връхлита осъзнаването, че отдавна не си юношата от онова време, когато на мода беше бунтарството, училищната драма и младежките пъпки. Да, от прахоляка на стихията е. Той е този, който кара очите ти да парят.

Май е време да почистиш.

Да се отървеш от всичко, което те е затормозявало, натежавало, което времето е превърнало от близко – в далечно. Да прегърнеш новото и да го заобичаш – от старото да вземеш единствено спомени. За какво е било, с кого е било, какво точно си имал.

А другото е маловажно – все пак кой би искал да принадлежи на вещите?

Хайде!

Кашоните чакат да бъдат напълнени с ненужни предмети, празни обещания, пропуснати забавления. Има тиксо в килера, за залепяне на пропукани връзки и разбити сърца. Когато триеш мръсотията от скрина с детските надежди, не забравяй да премахнеш и тъгата, и предателството, и онези, които излъгаха. Моля те, не спирай да чистиш, докато всичко наоколо не заблести. И когато хвърлиш торбите с отпадъците, се подсигури, че си оставил за рециклиране и утаените, ръждясали, нездравословни отношения с разочароващи хора.

В стаята, в апартамента, на работното място и университета. Абсолютно навсякъде, не пропускай нито едно място.

Защото ново начало е невъзможно, когато живееш в отминали години, отминали истории.

Нов живот не се гради на изгнили подпори.

блог

Беше.

11:48

Клаксоните на автомобилите, отвън пред прозореца на апартамента му, се надвикваха. Светлините на улиците почти танцуваха – мигаха, светваха, изгасваха и пак. В ехото на вечерта звучаха мелодии – на разговори, истории и смехове. Десетки хора на оживения булевард разхождаха щастието си, споделяха световете си едни други, разкриваха душите си. А неговата – някъде странстваше.

Веднъж, преди години или май преди цял един живот, някой му беше казал, че ако имаш дом на толкова колоритно място, никога няма да се чувстваш сам. Забавно е как самотата може да има безгранични определения.

Беше петък вечер. Заседнала в часовете посреднощ. Беше и той – в полутъмния апартамент, който някога наричаше дом; с полупразната бутилка малцов алкохол, който някога ненавиждаше; в компанията на дима от цигарите, на дима от сенките; легнал на леглото – сред прахоляка на някакви спомени, разнебитени обещания и прекършени мечти. Стоеше в сумрака – видимо сам, а всъщност заобиколен от призраци.

Там сред улицата номер седем, някога преди, и той беше част от цялата динамика. Имаше причина за ранното събуждане сутрин, имаше причина за късното лягане вечер, имаше желание, смисъл: да съществуваш, да живееш, да бъдеш. С нея.

Но нея отдавна я няма.

Странно е как години събирана история, може да се побере в два куфара и някаква миниатюрна дамска чанта. Странно е как забравяше да й напомня, че е красива, че е негова единствено, че има толкова много, което иска да направи за нея. А в секундата, в която тя тръшна вратата на апартамента му – беше готов да й напише поема. Да й признае, да я боготвори, да си я върне. Но докато парфюмът й хвърляше следи зад подходката й, а токчетата й тракаха по стълбите надолу, надалече, някъде другаде (където другаде е без него), те дращиха душата му и задушаваха сетивата му. Не я догони, не я достигна, затънал в егоизмът на гордостта си. За пръв път.

От тогава досега – всеки следващ път, му оставаше много от него. Гордостта му правеше компания, редом с нещастието му. В апартамента,където за пръв път се научи да обича, когато беше прекалено късно. Пренесе се години назад, хлапашки надявайки се, че само с мислите си ще поправи грешките си. Думата „трябваше“ му стана любима.

А до себе си – любима нямаше.

Нямаше какво да предстои, имаше минало несвършено време и някаква тъга, пропита в лилавия цвят на стените, който тя избра; в книгоразделите на книгите й, окачени на занемарените рафтове; в цветята по первазите, които умираха, щом ароматът й не ги поливаше.

Болеше – особено в петък вечер, в часовете посреднощ. Когато тя лежеше до него – с разрошени коси, пуканки в леглото, с много любов и сякаш с недостатъчно подарено щастие. Но обичана. Боже, колко беше обичана.

Беше.

Той пресуши последната капка алкохол в бутилката. Опита се да се сбогува с мислите си, да я изпрати, завинаги. После вината, че един път я беше оставил да си тръгне, се настани отново у него. Затова й каза просто „лека нощ, до следващия петък“.

След това потъна в сън. И сънува.

Нея.

И какво беше чувството да бъдеш жив.

блог

Границите в една държава

11:13

Здравейте, българи!

Така наричам проблема. Не България. Без резервации, без недомлъвки. Честно, колкото и изненадващо да бъде. Почти е непознато, нали?

Не се дистанцирам, не и сега. Преди много време се случи. Не знам кой тегли чертата – аз ли нарисувах границата, другите ли сложиха бариерата. Нямам спомен – толкова календари накъсах оттогава. Помня обаче табелата до оградата, разделяйки мен от вас и вас от мен. На нея все още в сигналночервено пише, че съм чужденец. В собствената си държава.

Не, че съм различна. Не, че хобитата ми се ограничават до безмерните тонове литература и часовете качество стари холивудски филми. Не, че моята музика е джазът, изобщо не, че избирам театърът пред клубовете, чаят пред алкохола и в никакъв случай не е това, че всъщност мразя телефона си. Дистанцията се състои в друго – от тези неща и вас ме дели един век и някакъв си никакъв широк кръгозор на идеалите. Неприети, непринадлежащи.

Аз съм зубърът. Аз съм задръстенячката. Аз съм комедиантът. Аз съм наивната. Можете да изчерпете от мен максимално – идеите ми, знанията ми, способностите ми. Ще ви ги доверя сама, защото също „съм лесна за манипулиране”. Ще ви мисля доброто, ще ви боготворя почти и никога няма да ви съдя, защото аз не виждам пороци. Разбирам причините – защо сте толкова хубави, защо не заспивате вечер, защо толкова сляпо си вярвате. Целите сте облечени в мотиви, в пътища, в изрезки страници, които са ви направили такива. Мога да чета по вас, през вас, да ви правя преразкази, да ви завършвам с „и заживели щастливо”. Ще ме обичате, защото съм лекарство срещу закоравели комплекси.

Ще се надявам, че ще поправя несигурностите ви. Че ще ви сътворя от пепелта на грешките ви. Ще си повярвам, че отвътре сте още по-хубави.

В момента, в който го направя – ще ме приземите. Все пак моето място не е до вас; висините са единствено ваши. Егото се носи с гордо вдигната глава, характерът оттеква в твърдите крачки, погледът целенасочен право напред. Аз съм по-близо до земята и по-чисто чувам как я наранявате докато стъпвате. Виждам ви как си заминавате – взели, ограбили, победители – а вие не виждате в мен.

Кой гледа в калта.

Кой гледа в миналото.

(От тук звездите изглеждат по-ярки, а луната е влюбена в слънцето.)

Аз съм съседа ви. Аз съм лудата с двете котки. Аз съм далечният ви братовчед. Аз съм новият служител. Аз съм минувачът, на който се изсмяхте, аз съм артистът, когото излъгъхте, аз съм търговецът, който осъдихте. Аз съм незабележимият, който не впечатлява, а всъщност най-много ще се нуждаете от мен. Аз съм всяка пропусната възможност да бъдете обичани.

Вие сте – егоистите, непукистите, недоволните, мрънкащите, елементарните. Мързеливите и лентяите. Зациклили в малката кутия. С граници на идеите. Изкачили пътят, който аз ви пробих. Оттам се виждат само миниатюри.

Вие сте директорът. Шефът на банката. Голямата работа. Арогантният на екрана. „Успелият”.

Не ресурсът, а извличащият ресурси. Не добронамереният, а оскверняващият добродетели. Забогателият с празните ръце. В скъпият дом и преширокото легло. Предплатилият екскурзия за Бали. Ама сам.

До тук се простират мечтите. До елементарното.

Ей, така. По български.

(Откъде да знае, че звездите угасват, потъвайки в дупки;

а калта създава животи.)

блог

Нещастието им негодува срещу театъра

18:46

Задимено заведение на ъгъла на улица, а въздухът във него застоял. Само за вечер е приютило истории, премрежено ги е забулило в оскъдната си светлина. Истории, облечени в човешки фигури.

Пълно е, напластено е с тях. Кой би се досетил, че цялата тази съдържателност е всъщност празнота? По масите са заседнали някакви хора, които мълчат. Привидно са заедно, правдиво – разделени. Близо са едни до други, а са на стотици километри разстояние.

Умишлено – красиви са, почти нарочно са в най-добрия си възможен вид. Дрехите им са все още с етикетите по тях, парфюмите им задушават с жаркостта си, бижутата им заслепяват със светкавици, а диамантите им тежат само докато ги гледаш. Още малко им трябва, за да се наричат изящни. Но много ги дели от малкото.

Изглеждат добре и добре се вписват в интериора. Луксът върви рамо до рамо с посредствеността. Но сякаш и това е добре, защото никой не се бунтува. Никой не прави нещо. Никой не прави нищо.

Стоят, овъргаляни в брокатени украшения. Мълчат, докато изпразват касичката си спестявания за бургунди. Очите им шарят в пространството, за да ги убедят, че се вписват в спектакъла. Дишат, ритмично отброявайки разсипаните секунди. В заведението е тихо, въпреки че е пълно... с призраци, със сенки. Тихо, че се чува как порцеланът трака, как бургундито привършва, как бижутата дрънчат. Толкова е тихо, че се чува как нещастието им дращи с мръсните си нокти по чистоновите им дрехи.

Опитва се да разкъса костюмите, да унищожи сцената, да прекъсне постановката в момент на кулминация. Нещастието им негодува срещу театъра. Театърът им негодува срещу фигурите.
А те са просто самотни, просто далечни. Едни от други и едни от себе си. Под позлатата са прашни.

Толкова много истории чакат изпод маската им. Чакат да бъдат споделени, разказани, изживени. Не с фигури, а с хора. Други, на друго място.

Не тук и не сега.

Твърде луксозно е,

а те са прекалено прашни.