Задимено заведение на ъгъла на улица, а въздухът във него застоял. Само за вечер е приютило истории, премрежено ги е забулило в оскъдната си светлина. Истории, облечени в човешки фигури.

         Пълно е, напластено е с тях. Кой би се досетил, че цялата тази съдържателност е всъщност празнота?  По масите са заседнали някакви хора, които мълчат. Привидно са заедно, правдиво – разделени. Близо са едни до други, а са на стотици километри разстояние.

             Умишлено – красиви са, почти нарочно са в най-добрия си възможен вид. Дрехите им са все още с етикетите по тях, парфюмите им задушават с жаркостта си, бижутата им заслепяват със светкавици, а диамантите им тежат само докато ги гледаш. Още малко им трябва, за да се наричат изящни. Но много ги дели от малкото.

       Изглеждат добре и добре се вписват в интериора. Луксът върви рамо до рамо с посредствеността. Но сякаш  и това е добре, защото никой не се бунтува. Никой не прави нещо. Никой не прави нищо.

         Стоят, овъргаляни в брокатени украшения. Мълчат, докато изпразват касичката си спестявания за бургунди. Очите им шарят в пространството, за да ги убедят, че се вписват в спектакъла. Дишат, ритмично отброявайки разсипаните секунди. В заведението е тихо, въпреки че е пълно... с призраци, със сенки. Тихо, че се чува как порцеланът трака, как бургундито привършва, как бижутата дрънчат. Толкова е тихо, че се чува как нещастието им дращи с мръсните си нокти по чистоновите им дрехи.

         Опитва се да разкъса костюмите, да унищожи сцената, да прекъсне постановката в момент на кулминация. Нещастието им негодува срещу театъра. Театърът им негодува срещу фигурите.
           А те са просто самотни, просто далечни. Едни от други и едни от себе си. Под позлатата са прашни.

        Толкова много истории чакат изпод маската им. Чакат да бъдат споделени, разказани, изживени. Не с фигури, а с хора. Други, на друго място.

            Не тук и не сега.

            Твърде луксозно е,

            а те са прекалено прашни.