Глупаците вярват, че има гара-щастие с подарен еднопосочен билет за нея.

            Както когато бях на пет и си мислех, че никога няма да ми мине белега на коляното и че баба нарочно иска да ме накаже, когато налива допълнително кислородна вода. Щипеше и пищях. Май проплаках. После кръвта засъхна, раната изчезна, няма и следа от белега. Явно още тогава съм решила, че съм калена откъм болка.

            Ето, глупачка съм.

            Повече боли, когато ти разбиват сърцето. Най-много боли, когато ти разбиваш сърца. Шумът от строшеното още бучи в главата ми като ехо, като на бис. Сега търся баба за кислородна вода, а шишенцето е празно, по ръбовете хванало плесен. Моля я за лепенки, от онези шарените, детските, с нарисуваните влакчета. Вече знам, че никой не иска да ме наказва. Защо да го прави? Имам си времето, и страдание, прикрепено към него, и дълъг период на имунизация.

            Едва ли някога завършва.

            Когато бях на единадесет получих първата си двойка. По математика. Пък съм си бележкарка. Разочарованието още скърца под чина ми, докато дълбая дупки с пергела, за да изкарам яда си някъде. Където и да е било. По-скоро. Иначе веднага ще ревна пред двадесет и пет човека в клас.

            Все някак, надмогнах омразата си към математиката. Дори си мислих да специализирам в нея, надявайки се да се превърна в критик-анализатор. Е, не можете да ме убедите, че четири + четири прави осем. Прави повече и още как! Слагаш сбор на четворните елементи, веднага след това създават нещо, пък на него му влияят още хиляди неща и най-нагло модифицират осмицата, от вертикала по хоризонтала, и ето! Станала е някакъв си знак за безкрайност..

            Безкрайно се лутам в изключения от правилата.

            Когато бях на петнадесет се влюбих за пръв път. Тогава бях изманипулирана, че съм задръстена и че трябва да си хвана приятел, опа гадже, с което да можем да си празнуваме месечинките и което да ме задържи за малко при себе си, колкото да ме отрака.

            И аз отличничката, момичето на мама и тати, бъдещата лекарка, целомъдрената, възпитаната попадам в капана на клишетата. Идва тоя със широката усмивка, още по-широките гаджеризони, накривозакопчаната униформа, един химикал в джоба и хиляди причини да бъде мразен от учителите. И от мен! Ама си го харесвам, може ли иначе. Предава ми от бунтарщината си, пък аз му предавам девствеността си.

            Вече съм на шестнадесет. Отворена. Ревнива. Истерична. Да не би да го изгубя. В продължение на още две години. Казвам ви – много съм заблудена! При положение, че линията на живота му е отпечатана на моята ръка!

            И пропуших! Още не мога да ги спра.

            От тогава ми е вредният навик.

            Да обичам веднъж, завинаги и безрезервно.

            Не познавам любовта във минало време.

            Но много, често я познавам, чак когато е станало минало.

            И в следващия урок беше така. Когато ръцете ми почнаха да треперят, килограмите ми да спадат, а нещо в гушата да ме стяга, теглих чертата. Пропих се от сълзите му и опиянена тръгнах да търся перфектното в другия.

            Избраният, така го помнеше телефонният ми указател. Всичко, което съм търсила, го диктуваше съвестта ми. Баща ми беше доволен, а майка ми, после си изстрада с мен от прибързаното щастие. Виждах се в неговите очи – докато ми викаше, докато ми обясняваше колко ме обича, докато ме унижаваше и докато ме боготвореше – това бях самата аз, ама в минала година.

            Издигаше ме във висините само за да ме изгори със слънцето.

            Приземих се, псувайки Купидон, ангели и всякакви свръхествествени същества. Нали така започна историята ми с него.

            В четири и половина сутринта, с бутилка малцов алкохол и сериал за вампири.

            Сега това е най-самотното ми време, най-противният алкохол и най-любимото ми предаване. Любимо ли? Исках да кажа омразно, омразно, о-МРАЗ-но.

            О, не.

            Мраз и февруари.

            Февруари, никога не е бил по-дълъг, щом е февруари без теб.

            И последният. С многото имена. Райън Гослинг. Джаред Лето. Целият пакет от дадености.

            Казва ми, че обича и че обича за пръв път. Пазим се от зли очи, пазим тайна. Повтаря ми колко съм красива без грим, колко го вдъхновявам, отваря вратата на колата си и майка му ме обожава. Удобно ми е с него, жена съм почти. Не ми повишава тон, не се бунтува срещу порядъка. Обожава света ми, обожава и мен.

            И аз го обожавам. 

            Ама съм пропуснала да прочета на пакета, етикета с внимание да не пипам, щом ръцете ми са мръсни. Хлапачка съм, отказвам да прочета преди употреба.

            И започват  да ми липсват:

            Среднощните спорове, малките бунтове и големите провокации. Мазохистка съм, искам си белезите и раните от обичане, от малка съм свикнала да ми щипе, за да знам, че се лекувам.

           

            И си заминава последния – посреднощ – разтреперан, сдържан, в най-хубавия си костюм. Взима билета в ръката си. За гара-щастие.

            Аз оставам.

            Малко по-тъжна, малко по-изгубена, малко по-пораснала.

            Живяла няколко живота едновременно и преживяла няколко любовни романа.

           

            За такива момчета се пишат поеми.

            А момичето ги препрочита.